(Уф, вече мислех, че това изречение никога няма да свърши.)
Според мен има доза целенасоченост в о-без-грамотяването и о-простачването на огромен за страната брой хора.
Всичко се оправдава, разбира се, с бедността.
Семействата придпочитат да купуват храна, вместо книги. Твърде много хора не са присъствали на друг концерт, освен на поп фолк. Твърде много хора не са слушали и една секунда класическа музика, а думата "филхармония" е повод за смешки. Твърде много хора мислят с телевизорите си, и то от време на време.
Затова предлагам обръщението на оптимиста Яворов:
(и все пак - кой днес се примирява с честита бедност?!)
НА ЕДИН ПЕСИМИСТ
Да, роб е той, народа, и спи дълбоко, гробно,
в безчувственост нехайна, в мълчание беззлобно
на привичен покой:
окови тежки влачи и тъй смирен умира,
че щастието сякаш в неволята намира,
да, брате, роб е той.
Но хулна реч не казвай, недей го кле жестоко,
че уж не виждал злото, когато по-дълбоко
забива нокти то -
и смучи, и досмуква последната остала
живителна кръв капка в снагата, всичко дала:
защо грешиш, защо?
Аз зная, ти го любиш, неволника вековен,
и с болка го ругаеш в копнежа си синовен,
знам твоите мечти...
Че раснал си при него, че залък твърд и черен,
делил си нявга с него; ала кажи, син верен,
познаваш ли го ти?
Уви, да беше знаял съмненията тайни
и жалбите сърдечни, и мъките безкрайни
на тоз прегърбен роб,
ти в ужас би настръхнал, не клел би тъй злобливо
и участта му тъмна оплакал би горчиво,
кат зинал бащин гроб.
А той се мръщи ядно на робството в хомота,
той чувствува дълбоко неправдите в живота,
но не и трезва мощ...
Че злата орисия в бедите обвинява
и с поглед към небето пощада ожидава:
слепее в черна нощ!
Иди, иди при него: лъчата всепобедна
на знанията твои - в тъмата непрогледна
там нека възсияй.
Прогледнал, той ще скъса оковите тогава
и към честита бедност пътеката най-права
самси ще узнай.
