И всички се разсмяха

понеделник, 18 юни 2018 г.

Няма да дадем на некачествената руска техника да погребе китайския народ!


Остра и обидна бележка в китайската социална мрежа WeChat за споразумението между Китай и Русия за сътрудничество в областта на ядрената енергетика.
Самият факт от публикуването на превода на сайта на прокремълската RIA Novosti е невероятно: копирам текста тук, за всеки случай.

Заглавие: Няма да дадем на некачествената руска техника да погребе китайския народ!
Автор: Мао Чжао
"Въпреки че руснаците знаят как да изграждат атомни електроцентрали, те все още нямат достатъчно техническо ниво. Всички руски предприятия, включени в 500-те най-мощни, са петролни или финансови компании, сред които няма нито една промишлена. Техническото ниво на руската промишленост е все още ниско, а произвежданите продукти са известни с ниското си качество. Вземете например отбранителната промишленост, която произвежда откровено безполезни боклуци.
[Индия] купи около хиляда самолета MiG-21, от които половината се разпаднаха. Шокираните индийци помолиха да бъдат сменени непригодните самолети с нови (...), но, купувайки най-новите Su-27 и Su-30, те получиха от Русия "летящи ковчези".
В Сирия Русия разгърна противоракетни системи S-400, които не можеха да открият самолети американски образец. Например, израелските самолети прелитаха над S-400 абсолютно безпрепятствено.
[Авторът] Мао Чжао смята, че с оглед на ниското качество на руската продукция, страните, които искат да я купят, трябва да премислят два пъти, особено когато става дума за оборудване за атомни електроцентрали. Използването на руско оборудване може да застраши живота и сигурността на хората (...). Не бива народът да се счита за опитни мишки (...).

Не дадим некачественной российской технике похоронить китайский народ!
18.06.2018
Мао Чжао (猫爪)
В ходе саммита ШОС, проходившего в китайском городе Циндао, Россия и Китай заключили крупнейший за всю историю договор на сумму 20 миллиардов юаней о сотрудничестве в сфере ядерной энергетики. Ожидаемые затраты составят 100 миллиардов юаней. Удивление в профессиональной среде вызвало намерение использовать для осуществления данного проекта переделанные Россией американские атомные энергоустановки.

събота, 16 юни 2018 г.

Баба



Олег Сенцов*
Имах баба и не я обичах. Понякога е така. Понякога се случва, че се раждаш като жена, живееш в малко селце, цял  живот работиш, от четирите ти деца оцелява само едно, съпругът ти в крайна сметка отива при друга, а ти оставаш сама. Всъщност, не съвсем сама, а с дете. После детето пораства, заминава да учи, после - в армията, след това се жени и заминава да живее много далеч, вече завинаги. И тогава ти оставаш сама. Не си представям всичко това и никак не ми се иска да си го представям. Синът пристига много рядко, довежда внука или внучката. Но те гостуват за кратко и с нежелание. После ти ставаш на седемдесет, синът пристига за последно, вие продавате тази стара дървена къща и ти се преместваш да живееш при него, много надалеч, в каменна къща. В нея вече живеят, освен сина, неговата жена и внукът с внучката. Те всички не ти се радват. Но никой не те обижда, търпят те - това се нарича "да си гледаш родителите". Стаята е самостоятелна, нова, предметите в нея са стари, докарани от дървената къща. Стаята бързо поема миризмата им и започва да мирише на старост. Пенсията ти носят редовно, никой не ти я взима и даже не я иска, можеш да я похарчиш както ти хрумне. Обикновено ти хрумва да отидеш до магазина, понякога - да дадеш част на жената на сина - парите във всички семейства не стигат и това семейство не е изключение. Останалите - на влог, така е прието. Ти правиш това и семейството, в което живееш, прави това. Така трябва, така е по-сигурно. Всеки втори ден ти носят вестници, можеш да ги прочетеш. Понякога те викат да гледаш телевизия в общата стая. Редовно те викат да се храниш. В събота - баня и "Имате ли нужда да ви изпера нещо?" Вечер можеш да се молиш, на колене в старата нощница. Нощем ползваш трилитров буркан (да ходиш до тоалетната е тъмно и студено). Още можеш да пишеш писма на също такива баби, много далеч, и понякога да получаваш отговори. С годините се изпращат все по-малко и малко писма. Всички тия занимания заемат малка част от времето. През останалото време можеш да седиш в стаята си до прозореца и да гледаш през него. Всичко се вижда - кой идва, кой си отива, кой идва до комшулука от едната страна, кой - от тази, кой върви по улицата, кой преминава. Улицата, вярно, се вижда лошо - по-добре се вижда вратата, но пък прозорецът е голям, с перденца. Понякога можеш да се скриеш зад тях, за да не те видят, че всичките ги наблюдаваш. И така - дванайсет години... Дванайсет години баба живя с мен в една къща. Какво знаех за нея? Нищо. А тя за мен? Още по-малко. Разговаряхме ли с нея? Да. За какво? За нищо. Тя ми додяваше понякога със старческите си разговори, а те ми бяха ненужни и аз се изнизвах от тях или просто се изнизвах. Тя беше не много умна, малко неприятна, доста дебела и стара и аз не я обичах. Обичаше ли ме тя? Не зная. Тогава не мислех за това - бях млад, кльощав, понякога умен и донякъде възпитан, затова не я обиждах, но я търпях. И тайничко ѝ се присмивах. В това семейство всички ѝ се присмиваха и често ѝ се дразнеха, с повод и без. Тя не страдаше особено, но не беше и щастлива. Внучката се омъжи, заживя отделно, не след дълго ѝ се роди дете - правнук. Внучката и мъжът ѝ живееха наблизо и често идваха на гости с количка, в която беше детето. Детето беше още много малко и затова постоянно спеше, но баба все пак изнасяше от стаята си табуретка и бързичко сядаше до количката -  това се наричаше "да си гледаш внуците". После детето порасна и го гледаше вече жената на сина, която, на шега и във връзка с новия ѝ статус, също започнаха да наричат баба. А на старата баба не ѝ доверяваха правнука, въобще малко неща ѝ доверяваха в тази къща - ами ако направи нещо не така и на жената на сина не ѝ хареса. Но баба все пак успяваше да направи нещо и, разбира се, неправилно, и, разбира се, на жената на сина не ѝ харесваше. Всяка вечер се случваше шлифован до нюанси и превърнат на практика в обряд разговор за чиниите:
- Люся, върви, аз ще измия чиниите.
- Сама ще ги измия, няма много за миене.
И така всяка вечер, всеки ден - тихо мълчаливо неприемане и търпение, а не уважение и търпимост. А баба не се обиждаше. Тя бе израснала и бе живяла през целия си живот на село, сричаше, като четеше, беше обикновена, не много умна, малко дебела и стара, плюс това бе започнала да чува лошо. Здравето ѝ беше добро, тя почти никога не боледуваше, макар често да се оплакваше, особено от сърце, но това не безпокоеше никого особено. А после в един тих летен ден нейният син умря и тя седеше на пейка в двора на каменната къща и плачеше, очите ѝ се бяха зачервили, а дланите ѝ постоянно потупваха колената. Вечерта дойдоха хора, всички я жалеха, бяха много. Те жалеха цялото семейство, в това число и баба, и на нея ѝ беше приятно, че ѝ обръщат внимание. Животът продължи. Той не свърши. Животът въобще никога не свършва, даже ако някой си отиде от него. Баба започна да забравя имена и дати, чайника на огъня, пусната вода или газ. Тя не боледуваше по-често, но се чувстваше по-зле, още по-силно остаря и започна да създава все повече проблеми. Внукът вече отдавна живееше в града, правнукът порасна и ходеше на училище, той още по-малко от останалите се интересуваше от делата на баба. Тя живееше сама, по-точно с жената на сина, отдавна беше надхвърлила осемдесетте. Жената на сина също остаря и боледуваше, все по-трудно и неудобно ѝ беше да се грижи за ненужен и нелюбим човек. Така минаха няколко години, последната година - с думите "Тя сега ми е никоя... Не мога да се грижа повече за нея... Там ще ѝ е по-добре... Там работи една позната, там е хубаво..."
Нямаше събрание и гласуване, имаше мълчаливо съгласие. В един от дните баба и нещата ѝ ги опаковаха и ги натовариха на лека кола. Казаха ѝ, че я карат в болница, баба се зарадва (по това време тя вече съвсем зле съобразяваше) и я откараха в старчески дом. Пак там преведоха пенсията ѝ, дадоха документите ѝ ние вече нямахме баба. Живеех в същия град, където беше болницата, имах семейство, деца. Дори и ако си спомнях баба, то рядко, никога не питах за нея и така и не поисках да я видя. Беше ме срам и се чувствах неудобно. Не я обичах, тя беше стара, малко неприятна, дебела и не много умна, стараех се да не мисля за нея и на практика я забравих. Мама отначало я посещаваше от време на време, а после престана - тя също ставаше по-скоро стара, отколкото млада, и по-скоро болна, отколкото здрава.
За баба в нашето семейство повече не говорехме. Минаха някакви години, като че някой ни каза, че е умряла. Кой и на кого беше казал не беше съвсем ясно, но никой не започна да уточнява и животът някак си продължи за всички. После минаха още няколко години и изведнъж се обадиха от болницата за старци и казаха, ето, баба ви умря неотдавна и роднините ѝ дали ще я погребат сами? Роднините отговориха, че да, ще я погребат, макар на тях май им бяха казали, че... е, впрочем не е важно, скоро ще дойдем. Внукът и внучката заминаха да вземат баба си от дома за старци. Като видя санитарките да пият чай с бонбони в сестринската стая, внучката направи скръбно лице и каза името и повода. Внукът отиде да разпознава тялото в моргата. Изкараха я на количка, тя лежеше на една страна, много стара, цялата изкривена и изсъхнала. И внукът не разпозна баба си, позна само дрехите. Но той не каза на никого нищо, а мълчаливо със санитаря премести много лекото тяло в ковчега. Капака заковаха веднага. Катафалка във вид на жълт автобус с черна лента подкара баба обратно към село, към земята, към сина. Внукът придържаше ковчега, да не го тресе. Шофьорът бързаше, бързо зариха могилата, хора нямаше, имаше гъста ноемврийска мъгла.
Имам още една баба. Тя живее много далече, вече е на много години. Виждам я много рядко, поне малко от малко, но я обичам. Макар и старичка и своенравна, тя е весела и добра. Тя е дребничка и суха. Тя вече е много старичка и много болна, много лошо схваща и създава много грижи. Тя живее с дъщеря си, по съвместителство моя леля. Леля също отдавна е вече по-скоро стара, отколкото млада, и по-скоро болна, отколкото здрава. Те постоянно се карат. Това се нарича "да гледаш баба си". С тях живее още дъщерята на дъщерята на дъщерята на баба, или просто казано внучка-правнучка. Това се нарича "да си гледаш внучката". Така и си живеят: стар, много стар и млад.
А своя дядо съм виждал жив само веднъж. Втория си дядо също съм виждал един път, но на снимка, макар че може и да не беше той, не съм сигурен. И още - много е лесно да обичаш онзи, който е далеч, и трудно онзи, който е редом. И още - лесно е да пишеш за това и е трудно да направиш нещо. Сега.

__________________
Превод: РР
* Олег Генадиевич Сенцов e украински кинорежисьор, сценарист и писател. Получава известност през 2012 г. с дебютния си филм "Геймер", участвал в много международни фестивали.
Сборникът "Разкази" (2015) , според думите на писателя Андрей Курков, е "автобиографична проза на щастлив човек". Алексей Курилко определя тези спомени за детството като "поглед към своите детски постъпки пред призмата на морала на възрастния".


34 дни гладна стачка на Олег Сенцов











Олег Генадиевич Сенцов e украински кинорежисьор, сценарист и писател. Получава известност през 2012 г. с дебютния си филм "Геймер", участвал в много международните фестивали.
През пролетта на 2014 г. е задържан от руските правоохранителни органи в Крим по подозрение за терористична дейност. През август 2015 г. е осъден на 20 години.
В делото става дума за три терористични акта:
1. Нощно подпалване на врата на офиса на "Русское единство". Ущърб: изгоряла врата. Участвали: Афанасиев, Чирний.
2. Нощно подпалване на офиса на "Единая Россия". Ущърб: обгорял перваз на прозорец. Участвали: Афанасиев, Чирний, Колченко.
3. (не се е състоял) Взривяване на паметника на Ленин. Планирало се да стане нощем, при отсъствие на хора. Ущърб: няма. Участвал: Чирний.
Олег Сенцов: Не участва в нито един от "терористичните актове". Признат за лидер на терористична организация, която не съществува. Подложен на мъчения (душене, побой). Не се признава за виновен. Доказателствата срещу него са показанията на двама души, единият от които в съдебно заседание се отказва от тях, защото са дадени при мъчения. Насилствено обявен за гражданин на РФ. 20 години строг режим.
Александър Колченко: Охранявал по време на подпалването на перваза, не крие това, но не го счита за тероризъм, не се признава за виновен. Насилствено обявен за гражданин на РФ. 10 години строг режим.
Генадий Афанасиев: Подложен на мъчения с ток и противогаз, след година публично се отказва от дадените по време на мъчения показания против Сенцов. 7 години строг режим, помилван.
Алексей Чирний: Готвел взривяване на паметника на Ленин, без участието на другите фигуранти, за което свидетелстват СРС. Подложен минимум на побои. Насилствено обявен за гражданин на РФ. 7 години строг режим.

четвъртък, 14 юни 2018 г.

Куче











Олег Сенцов*

Като дете исках да имам куче. Овчарка. Задължително немска. Бях виждал доста във филмите, няколко имаше и в нашето Село. Исках да имам моя. Да я разхождам, да я дресирам. Да ходя с нея по улиците и всички да ме гледат. Тя да ме слуша и ние да се обичаме.
Преди това бях имал куче. По-точно не аз, а ние, семейството. Името му съвсем не беше героично - Тузик. Беше черен мелез, среден по размер, харесал си нашия двор. Предишната част от живота на Туз** (така наричах нашето куче, опитвайки се да му придам значимост, най-вече в собствените си очи) не е била много сладка - виждаше се, че са го били силно и са го обиждали често. През първата седмица от живота си при нас той седеше в колибката си и не излизаше дори да хапне. Толкова се радваше, че никой не се занимава с него, че с лекота предпочиташе покоя пред храната.
После Тузик свикна с нас и всички ние се привързахме към него, бях на девет или десет години. Ходех с него на разходки - в гората и на полето. Водех го на връвчица. Вкъщи той беше вързан на верига, а през нощта го пускаха и той тичаше по двора или даже по улицата, без да закача никого. Туз беше много умен, послушен и добър. Но преживяното в миналото по някаква причина завинаги се беше отразило на муцуната му. Казват, че преживеният живот се отразява в лицето на човека. Да, така е. Очите на това черно улично куче бяха тъжни вече завинаги.
Минаха няколко години и ето че в едно обикновено утро мама ме събуди, седна на края на кревата ми и каза, че са убили Тузик. Обикаляли, стреляли по бездомни кучета и застреляли нашия - рано сутринта, на улицата, тъкмо до входната врата на дома му. Мама ми предложи да поплача, за да ми олекне, но аз не можех. Не вярвах. Не, аз разбирах, че са го застреляли, но не вярвах, не разбирах.
Винаги е така. Винаги минава някакво време между момента, в който ти казват, че някой близък вече го няма, и момента, в който разбереш това и почувстваш загубата. Случвало ми се е неведнъж. Като навърших двайсет и пристигна човек и ми каза, че баща ми е починал, първото, което изпълни разума ми, беше "Това не е възможно." И дори когато го видях след час, сякаш заспал, нямах усещане за загуба.
И когато на следващия ден в ковчег го изнесоха от вкъщи, някъде ме прободе, но не ме изгори. Втори път ме прободе, когато човекът на гробищата, след командата близките да се простят с покойния, даде команда да затварят ковчега, и капака, с вече стърчащи в него пирони, започнаха глухо, много глухо да го заковават. И дълбоката могила, с търкулнала се празна, изпита и забравена от копачите бутилка.
Струваше ми се, че всичко е като в някакъв отмалял сън. Като че не става с мен. И поменът в работническата столова, и водката, от която не се напиваш, и всички тези хора, случайни или съчувстващи наблюдатели, някакви роднини.
А след това, късно вечерта, когато всичко се успокои, когато в нашата къща останаха само близките, приключвахме разтребването и започвахме да се готвим за сън след тежкия ден, на тихо място до верандата, в тъмното, извън границите на кръга, очертан от фенера на двора, седнах на малка преносима пейка.
Бях много уморен и седях и мълчах, гледайки в мрака пред мен. И тогава разбрах, че седя на мястото, на което обичаше да седи баща ми, че седя на любимата му малка пейка, която той сам бе измайсторил. И отчетливо и ясно разбрах, че него вече го няма.
Физически почувствах това - мястото го има, пейката я има, мен ме има, но него го няма и никога повече няма да го има. Страшно е да чувстваш празнота и мрак. И аз започнах да плача, тихо, бавно и мълчаливо. Моят осемгодишен племенник стоеше до мен и видя, че плача. Той ме пожали, както децата умеят да жалят - започна да ме глади по главата. Също мълчаливо. Така седях на пейката, навел глава, и мълчаливо плачех, а той стоеше до мен и мълчаливо ме галеше.
От смъртта на Тузик мина почти година. Изпросих у родителите ми ново куче. Овчарка! За дванайсетия ми рожден ден с баща ми заминахме за града и на пазара за птици купихме кученце - кръстоска между немска и кавказка овчарка. Кутренцето беше съвсем мъничко, родено преди седмица и малко, то пълзеше зле, още по-зле ядеше, побираше се в детската ми длан, нямаше родословие, затова пък струваше само петнадесет рубли.
През нощта то пищеше и пълзеше по пода на стаята ми, докато на мама не й омръзна и не го сложи на леглото ми, там то се затопли и заспа. Хранех кутрето, като първо потапях пръста си в мляко и после го пъхах в устата му - то още не умееше да суче. Нарекохме юнака Дик.
Кучето растеше бързо, беше много силно, рошаво и тромаво и като всички кученца имаше игрив нрав. Когато Дик поизрасна, бях малко разочарован - кръстоската си е кръстоска, и макар немските и кавказките овчарки специално да ги кръстосват, за да получат най-доброто от двете породи, кучето ми не приличаше на нито една от картинките в тъничката книга по кинология, която ми даде да прочета за малко един чичко. Известно време това ме потискаше, но после чувството на любов към кучето натежа над усещането за неговата непълноценност.
Кучето ми израсна едро, по рижо-черната си окраска приличаше повече на немец, но с по-широки кости - това вече беше от кавказците, впрочем както и увисналите краища на ушите и леко завитата опашка. Дик беше много привързан към мен, а аз - към него. Много се разхождахме, аз го дресирах - можеше да прави някои от нещата, задължителни за служебно куче. Вярно, и характерът на кучето бе своенравен. Ловният му инстинкт при вида на пилета, патици и други живинки се будеше стабилно, така че броят на конфликтите със собственици на повреден дивеч, включително и със собствените ми родители, не можеха да бъдат изчислени.
Разхождахме се с Дик главно в гората, която беше съвсем наблизо, недалеч от нашето Село, зад полето, малко на височинка. Разхождахме се най-вече сами или с моите приятели - те също вземаха кучетата си, но никое от тях по красота и стойка не можеше да се сравнява с моя Дик.
С цялата тълпа беше весело, но все пак повече ми харесваше да се разхождам сам в гората, само с моето куче. Това бяха незабравими мигове. Когато то те търси, защото специално леко си изостанал и се криеш встрани, в храстите. Търси те и те намира. И как двамата се радвате на тази бърза среща.
Кучето е доволно, че е намерило стопанина си, стопанинът е доволен, че има такова умно куче, и двамата - на това, че се обичат един друг и на това, че отново са заедно. Или е хубаво да се натъкнеш на заек, който седи тихо до последния момент, а после излита изпод краката ти, и ти гледаш как твоето доста набито куче се е изпънало като стрела, прибрало е ушите и с леко скимтене, съсредоточено се носи след звяра, изоставайки постепенно.
Страхотно е да се разхождате във влажен есенен ден, в дългия и светъл здрач, когато наоколо няма никой и мирише на гниене, и наоколо е мъгла.
Хубаво е да се разхождате през зимата, когато падне толкова редкия за нашия край сняг, когато виждаш следите - свои и чужди, когато гласът ти е звучен и се чува отдалеч, когато викаш с все сила "Дик, при мен!" и първо чуваш ударите на лапите, после дишането, а след това виждаш как, обсипвайки се със снега от долните клони, към теб се носи твоето куче. Хубаво е да се връщате от разходка лятна вечер, когато въздухът звънти и вече мирише на дъжд, но още го няма, и излизайки от гората, ти изведнъж започваш да чуваш твърде силния шум на листата и осъзнаваш, че това е дъждът, той вече е почнал и върви през гората по следите ти. И тичаш надолу по полето с все сили, а кучето ти тича край теб, обърнало глава към теб, и по средата на пътя ви настига дъждът. И тогава се прибирате двамата вкъщи и ти го водиш за каишката и всички кучета по улицата се скъсват да лаят, и твоето също отговаря с гръмогласен лай, и ти едва го удържаш, и вървите двамата уморени и щастливи.
После му даваш да пие вода, наливаш я от тенджерка в неговата купичка, и после му даваш вечеря. Заспивате и двамата щастливи, на сутринта ти отиваш на училище, и кучето, дрънкайки с верига, те придружава до портата, и вие двамата знаете, че вечерта отново ще има разходка и пак ще бъдете заедно и вие отново ще бъдете щастливи.
Детството е щастливо време. Слава Богу, имах щастливо детство и най-топло и любимо място в него си остава моето куче и разходките ми с него.
Но детството постепенно свършваше, разходките с кучето се превърнаха в омръзнало задължение, в прикритие на някоя цигара и игра на карти с момчетата в гората. През лятото посвещавах повече вечери на приятелите и футбола, отколкото на разходките на кучето. И винаги, когато ме виждаше, че вървя към портата, Дик изскачаше от колибката си с надежда в очите, че ще излезем с него на разходка, но почти всеки път го очакваше разочарование.
Първо всеки път се спирах, погалвах го, извинявах се, че днес не отиваме на разходка, той облизваше лицето ми и се разделяхме. После просто го погалвах, преди да изляза, а после просто минавах покрай него. Колкото в по-горен клас минавах, толкова по-рядко се разхождахме, толкова по-малко време отделях на моето куче, скоро разходките съвсем се прекратиха. Появиха се нови интереси, приятели и кучето отиде на втори план, като съпруга, с която продължаваш да живееш, но спираш да я забелязваш.
После, след като завърших училище, заминах да уча в Града и виждах Дик веднъж седмично. Гладех го при среща, понякога и на раздяла. Обичах ли го още? Разбира се, че го обичах, но тази любов приличаше на навик, на любов към старци. Дик по онова време навърши десет години и започна да остарява. Обичаше ли ме той като преди? Мисля, че да. Макар че през последните години с него се занимаваше вече мама - хранеше го, пускаше го нощем да се разхожда по двора или на улицата, но кучето си избира един стопанин и му остава предано до края.
Дик започна да боледува. После - да не се държи на задните лапи, рядко да става, появи се ревматизъм. С болестта, която самият аз бях прекарал, в нашето семейството умееха да се борят: почнахме да му бием нужното лекарство. Дик се оживи, поободри се, беше с нас още година и половина.
Той умираше дълго и мъчително. Докато решим да го приспим ли или не, всичко свърши. Пристигнах от Града и го подкарах да го погреба на количка, в голяма кутия. Дик от старост се беше смалил почти два пъти, но все още беше достатъчно тежък.
Погребвах го сам, на ливада, която постепенно се превръщаше в сметище, до пътя към гората, по който обичахме да се разхождаме. Изкопах яма, сложих в нея кучето и започнах да го заривам. Нямаше с какво да покрия Дик и след първата лопата, хвърлена върху муцуната на кучето, спрях. Беше трудно. Ръката ми не се вдигаше. След втората лопата в очите ми се появиха сълзи. Когато земята покри кучето, стана по-лесно да заривам. Никога нямаше да помисля, че да погреба кучето си ще бъде по-тежко отколкото да погреба баща ми.
Казват, че няма лоши хора, има само лоши постъпки. Това е истина. Поне малко хубаво има във всеки човек. Това хубаво е всъщност добротата. И колкото по-добър е човек, толкова е по-хубав. Цялата доброта се залага в детството. Това е ласката на майката, ръцете на бащата, това са приятелите, това са приказките, това са книгите. Това са нашите анимационни филми. В малкото мамонтче, което плува към майка си върху леден блок, има повече доброта, отколкото във всички благотворителни фондове, взети заедно! Но добротата е и любов. И не само към родителие, братята и зетьовете, но и любов към животните. Желателно към домашните и желателно към своите.
И най-добре е да обичаш куче и да действаш така, че то да те обича. Котките и още по-малко папагалите не умеят да обичат. Те знаят как да живеят, но да обичат - не. Любовта към куче е най-близо до любовта към жена. Мама може да те обича, но тя трябва да обича татко, братята и сестрите ти, своите мама и татко, а може би съседа чичо Петя, но това вече не ни засяга... А кучето ще обича само теб и ще бъде предано само на теб. И нищо няма да поиска в замяна. Освен твоята любов.
Боже, как искам поне още веднъж да погледна в тези очи.

________________
Превод: РР
* Олег Генадиевич Сенцов e украински кинорежисьор, сценарист и писател. Получи известност през 2012 г. с дебютния си филм "Геймер", участвал в много международни фестивали.
Сборникът "Разкази" (2015) , според думите на писателя Андрей Курков, е "автобиографична проза на щастлив човек". Алексей Курилко определя тези спомени за детството като "поглед към своите детски постъпки пред призмата на морала на възрастния".
** Асо - от руски.

понеделник, 19 февруари 2018 г.

Мумия в счетоводния баланс, 2018

Много украинци с изненада тия дни рабраха, че на счетоводния баланс на тяхното МЗ се води мумията на познатия (поне като име) на всеки българин Н. И. Пирогов. Мумията се намира в музея на Пирогов, разположен в чифлика "Вишна" край Виница, където Пирогов е прекарал последните 20 години от живота си.
Балсамираното тяло на Николай Пирогов се намира в крипта от 136 години, оцеляло е през революция, войни, икономическа депресия, докато през тази година министърката на здравето предложила вместо да се пребалзамира мумията за 200 000 гривни (около 7000 евро), парите да се дадат на болно дете.
В резултат на неистова полемика в обществото и социалните мрежи Общинският съвет във Виница е изразил готовност финансово да поеме мумията, да подкрепи музея, който бил посещаван от хиляди туристи, както и да удовлетвори научния интерес. "Това е много интересен експеримент: колко дълго може да се съхранява човешка мумия? Има много малко прецеденти в света - нали знаете, че има до дузина мумии, но по-модерни са само мумията на Пирогов, мумията на Ленин и мумията на Хо Ши Мин", казва началникът на отдела по вътрешна медицина към Националния медицински университет.
Представители на софийската УМБАЛСМ "Н. И. Пирогов" не са взели до този момент участие в пренията и това оределено ме натъжава. Можеха да придадат малко международен шик към дискурса, не ли?
На снимката: В музея можете да видите сцената "Пирогов оперира"
(спокойно, това не е мумията)