Паничище и орелът

Водя група чужденци към Паничище. Ще ги возя на лифта – те много обичат да са на зелено и хладно. По пътя се обаждам да питам горещо ли е там, има ли опашка и т.н. Всичко било наред.
Пристигаме. Нищо не е наред.
Заварваме доста хора – чакат поне от час – и лифт, който не работи.
Нещо компютърът се развалил, извикали ИТ специалиста и го чакаме да дойде да оправи нещата. Ама от къде са го извикали – от София ли, от другаде ли – отказват да ни кажат. Така че не е ясно колко ще чакаме.
От време на време пускат лифта „на дизел” – каквото и да означава това, ама мирише много. Целта е да свалят хората, които висят от час.
Късметлиите, които не са си купили билет – 15 лв. все пак – тръгват нагоре пеша.
Останалите си искат парите. Изненада: не им ги дават, защото лифтът щял всеки момент - !! – да тръгне и те щели да се качат. Или пък да вървят нагоре пеша, а на връщане щели да си ползват лифта. А като ни задържахте толкова време тук, няма ли поне да удължите работното време? Не, казват, работим до 16 часа.
Аз обаче не мога да кажа на моите туристи, че лифтът е закъсал, защото това означава да си мислят, че у нас всичко е развалено и вече никъде и на нищо няма да се качат.
„Не работи, - казвам, - в момента лифтът, защото една птица се е заплела в него и сега я спасяват.”
„Каква птица?” – ме питат най-любознателните.
„Орел!” – храбро отговарям аз.
Така в игри и закачки мина цял час на адския пек – никаква сянка,една водица сал продаваха, та не изпукахме от жажда, лифтът не проработи и си тръгнахме по живо, по здраво.
Тия дни, по истински случай.