четвъртък, 14 юни 2018 г.

Куче, Олег Сенцов











Олег Сенцов*

Като дете исках да имам куче. Овчарка. Задължително немска. Бях виждал доста във филмите, няколко имаше и в нашето Село. Исках да имам моя. Да я разхождам, да я дресирам. Да ходя с нея по улиците и всички да ме гледат. Тя да ме слуша и ние да се обичаме.
Преди това бях имал куче. По-точно не аз, а ние, семейството. Името му съвсем не беше героично - Тузик. Беше черен мелез, среден по размер, харесал си нашия двор. Предишната част от живота на Туз** (така наричах нашето куче, опитвайки се да му придам значимост, най-вече в собствените си очи) не е била много сладка - виждаше се, че са го били силно и са го обиждали често. През първата седмица от живота си при нас той седеше в колибката си и не излизаше дори да хапне. Толкова се радваше, че никой не се занимава с него, че с лекота предпочиташе покоя пред храната.
После Тузик свикна с нас и всички ние се привързахме към него, бях на девет или десет години. Ходех с него на разходки - в гората и на полето. Водех го на връвчица. Вкъщи той беше вързан на верига, а през нощта го пускаха и той тичаше по двора или даже по улицата, без да закача никого. Туз беше много умен, послушен и добър. Но преживяното в миналото по някаква причина завинаги се беше отразило на муцуната му. Казват, че преживеният живот се отразява в лицето на човека. Да, така е. Очите на това черно улично куче бяха тъжни вече завинаги.
Минаха няколко години и ето че в едно обикновено утро мама ме събуди, седна на края на кревата ми и каза, че са убили Тузик. Обикаляли, стреляли по бездомни кучета и застреляли нашия - рано сутринта, на улицата, тъкмо до входната врата на дома му. Мама ми предложи да поплача, за да ми олекне, но аз не можех. Не вярвах. Не, аз разбирах, че са го застреляли, но не вярвах, не разбирах.
Винаги е така. Винаги минава някакво време между момента, в който ти казват, че някой близък вече го няма, и момента, в който разбереш това и почувстваш загубата. Случвало ми се е неведнъж. Като навърших двайсет и пристигна човек и ми каза, че баща ми е починал, първото, което изпълни разума ми, беше "Това не е възможно." И дори когато го видях след час, сякаш заспал, нямах усещане за загуба.
И когато на следващия ден в ковчег го изнесоха от вкъщи, някъде ме прободе, но не ме изгори. Втори път ме прободе, когато човекът на гробищата, след командата близките да се простят с покойния, даде команда да затварят ковчега, и капака, с вече стърчащи в него пирони, започнаха глухо, много глухо да го заковават. И дълбоката могила, с търкулнала се празна, изпита и забравена от копачите бутилка.
Струваше ми се, че всичко е като в някакъв отмалял сън. Като че не става с мен. И поменът в работническата столова, и водката, от която не се напиваш, и всички тези хора, случайни или съчувстващи наблюдатели, някакви роднини.
А след това, късно вечерта, когато всичко се успокои, когато в нашата къща останаха само близките, приключвахме разтребването и започвахме да се готвим за сън след тежкия ден, на тихо място до верандата, в тъмното, извън границите на кръга, очертан от фенера на двора, седнах на малка преносима пейка.
Бях много уморен и седях и мълчах, гледайки в мрака пред мен. И тогава разбрах, че седя на мястото, на което обичаше да седи баща ми, че седя на любимата му малка пейка, която той сам бе измайсторил. И отчетливо и ясно разбрах, че него вече го няма.
Физически почувствах това - мястото го има, пейката я има, мен ме има, но него го няма и никога повече няма да го има. Страшно е да чувстваш празнота и мрак. И аз започнах да плача, тихо, бавно и мълчаливо. Моят осемгодишен племенник стоеше до мен и видя, че плача. Той ме пожали, както децата умеят да жалят - започна да ме глади по главата. Също мълчаливо. Така седях на пейката, навел глава, и мълчаливо плачех, а той стоеше до мен и мълчаливо ме галеше.
От смъртта на Тузик мина почти година. Изпросих у родителите ми ново куче. Овчарка! За дванайсетия ми рожден ден с баща ми заминахме за града и на пазара за птици купихме кученце - кръстоска между немска и кавказка овчарка. Кутренцето беше съвсем мъничко, родено преди седмица и малко, то пълзеше зле, още по-зле ядеше, побираше се в детската ми длан, нямаше родословие, затова пък струваше само петнадесет рубли.
През нощта то пищеше и пълзеше по пода на стаята ми, докато на мама не й омръзна и не го сложи на леглото ми, там то се затопли и заспа. Хранех кутрето, като първо потапях пръста си в мляко и после го пъхах в устата му - то още не умееше да суче. Нарекохме юнака Дик.
Кучето растеше бързо, беше много силно, рошаво и тромаво и като всички кученца имаше игрив нрав. Когато Дик поизрасна, бях малко разочарован - кръстоската си е кръстоска, и макар немските и кавказките овчарки специално да ги кръстосват, за да получат най-доброто от двете породи, кучето ми не приличаше на нито една от картинките в тъничката книга по кинология, която ми даде да прочета за малко един чичко. Известно време това ме потискаше, но после чувството на любов към кучето натежа над усещането за неговата непълноценност.
Кучето ми израсна едро, по рижо-черната си окраска приличаше повече на немец, но с по-широки кости - това вече беше от кавказците, впрочем както и увисналите краища на ушите и леко завитата опашка. Дик беше много привързан към мен, а аз - към него. Много се разхождахме, аз го дресирах - можеше да прави някои от нещата, задължителни за служебно куче. Вярно, и характерът на кучето бе своенравен. Ловният му инстинкт при вида на пилета, патици и други живинки се будеше стабилно, така че броят на конфликтите със собственици на повреден дивеч, включително и със собствените ми родители, не можеха да бъдат изчислени.
Разхождахме се с Дик главно в гората, която беше съвсем наблизо, недалеч от нашето Село, зад полето, малко на височинка. Разхождахме се най-вече сами или с моите приятели - те също вземаха кучетата си, но никое от тях по красота и стойка не можеше да се сравнява с моя Дик.
С цялата тълпа беше весело, но все пак повече ми харесваше да се разхождам сам в гората, само с моето куче. Това бяха незабравими мигове. Когато то те търси, защото специално леко си изостанал и се криеш встрани, в храстите. Търси те и те намира. И как двамата се радвате на тази бърза среща.
Кучето е доволно, че е намерило стопанина си, стопанинът е доволен, че има такова умно куче, и двамата - на това, че се обичат един друг и на това, че отново са заедно. Или е хубаво да се натъкнеш на заек, който седи тихо до последния момент, а после излита изпод краката ти, и ти гледаш как твоето доста набито куче се е изпънало като стрела, прибрало е ушите и с леко скимтене, съсредоточено се носи след звяра, изоставайки постепенно.
Страхотно е да се разхождате във влажен есенен ден, в дългия и светъл здрач, когато наоколо няма никой и мирише на гниене, и наоколо е мъгла.
Хубаво е да се разхождате през зимата, когато падне толкова редкия за нашия край сняг, когато виждаш следите - свои и чужди, когато гласът ти е звучен и се чува отдалеч, когато викаш с все сила "Дик, при мен!" и първо чуваш ударите на лапите, после дишането, а след това виждаш как, обсипвайки се със снега от долните клони, към теб се носи твоето куче. Хубаво е да се връщате от разходка лятна вечер, когато въздухът звънти и вече мирише на дъжд, но още го няма, и излизайки от гората, ти изведнъж започваш да чуваш твърде силния шум на листата и осъзнаваш, че това е дъждът, той вече е почнал и върви през гората по следите ти. И тичаш надолу по полето с все сили, а кучето ти тича край теб, обърнало глава към теб, и по средата на пътя ви настига дъждът. И тогава се прибирате двамата вкъщи и ти го водиш за каишката и всички кучета по улицата се скъсват да лаят, и твоето също отговаря с гръмогласен лай, и ти едва го удържаш, и вървите двамата уморени и щастливи.
После му даваш да пие вода, наливаш я от тенджерка в неговата купичка, и после му даваш вечеря. Заспивате и двамата щастливи, на сутринта ти отиваш на училище, и кучето, дрънкайки с верига, те придружава до портата, и вие двамата знаете, че вечерта отново ще има разходка и пак ще бъдете заедно и вие отново ще бъдете щастливи.
Детството е щастливо време. Слава Богу, имах щастливо детство и най-топло и любимо място в него си остава моето куче и разходките ми с него.
Но детството постепенно свършваше, разходките с кучето се превърнаха в омръзнало задължение, в прикритие на някоя цигара и игра на карти с момчетата в гората. През лятото посвещавах повече вечери на приятелите и футбола, отколкото на разходките на кучето. И винаги, когато ме виждаше, че вървя към портата, Дик изскачаше от колибката си с надежда в очите, че ще излезем с него на разходка, но почти всеки път го очакваше разочарование.
Първо всеки път се спирах, погалвах го, извинявах се, че днес не отиваме на разходка, той облизваше лицето ми и се разделяхме. После просто го погалвах, преди да изляза, а после просто минавах покрай него. Колкото в по-горен клас минавах, толкова по-рядко се разхождахме, толкова по-малко време отделях на моето куче, скоро разходките съвсем се прекратиха. Появиха се нови интереси, приятели и кучето отиде на втори план, като съпруга, с която продължаваш да живееш, но спираш да я забелязваш.
После, след като завърших училище, заминах да уча в Града и виждах Дик веднъж седмично. Гладех го при среща, понякога и на раздяла. Обичах ли го още? Разбира се, че го обичах, но тази любов приличаше на навик, на любов към старци. Дик по онова време навърши десет години и започна да остарява. Обичаше ли ме той като преди? Мисля, че да. Макар че през последните години с него се занимаваше вече мама - хранеше го, пускаше го нощем да се разхожда по двора или на улицата, но кучето си избира един стопанин и му остава предано до края.
Дик започна да боледува. После - да не се държи на задните лапи, рядко да става, появи се ревматизъм. С болестта, която самият аз бях прекарал, в нашето семейството умееха да се борят: почнахме да му бием нужното лекарство. Дик се оживи, поободри се, беше с нас още година и половина.
Той умираше дълго и мъчително. Докато решим да го приспим ли или не, всичко свърши. Пристигнах от Града и го подкарах да го погреба на количка, в голяма кутия. Дик от старост се беше смалил почти два пъти, но все още беше достатъчно тежък.
Погребвах го сам, на ливада, която постепенно се превръщаше в сметище, до пътя към гората, по който обичахме да се разхождаме. Изкопах яма, сложих в нея кучето и започнах да го заривам. Нямаше с какво да покрия Дик и след първата лопата, хвърлена върху муцуната на кучето, спрях. Беше трудно. Ръката ми не се вдигаше. След втората лопата в очите ми се появиха сълзи. Когато земята покри кучето, стана по-лесно да заривам. Никога нямаше да помисля, че да погреба кучето си ще бъде по-тежко отколкото да погреба баща ми.
Казват, че няма лоши хора, има само лоши постъпки. Това е истина. Поне малко хубаво има във всеки човек. Това хубаво е всъщност добротата. И колкото по-добър е човек, толкова е по-хубав. Цялата доброта се залага в детството. Това е ласката на майката, ръцете на бащата, това са приятелите, това са приказките, това са книгите. Това са нашите анимационни филми. В малкото мамонтче, което плува към майка си върху леден блок, има повече доброта, отколкото във всички благотворителни фондове, взети заедно! Но добротата е и любов. И не само към родителие, братята и зетьовете, но и любов към животните. Желателно към домашните и желателно към своите.
И най-добре е да обичаш куче и да действаш така, че то да те обича. Котките и още по-малко папагалите не умеят да обичат. Те знаят как да живеят, но да обичат - не. Любовта към куче е най-близо до любовта към жена. Мама може да те обича, но тя трябва да обича татко, братята и сестрите ти, своите мама и татко, а може би съседа чичо Петя, но това вече не ни засяга... А кучето ще обича само теб и ще бъде предано само на теб. И нищо няма да поиска в замяна. Освен твоята любов.
Боже, как искам поне още веднъж да погледна в тези очи.

________________
Превод: РР
* Олег Генадиевич Сенцов e украински кинорежисьор, сценарист и писател. Получи известност през 2012 г. с дебютния си филм "Геймер", участвал в много международни фестивали.
Сборникът "Разкази" (2015) , според думите на писателя Андрей Курков, е "автобиографична проза на щастлив човек". Алексей Курилко определя тези спомени за детството като "поглед към своите детски постъпки пред призмата на морала на възрастния".
** Асо - от руски.

Няма коментари:

Публикуване на коментар