Училище, Олег Сенцов

Олег Сенцов*

На тържеството за завършване на детската градина не ми дадоха ученическа чанта, с която после да ходя на училище. На всички в редичката раздадоха, а на мен - не. Мама беше учителка, тя ме дръпна настрани и ми каза, че ще ми дадат чантата после, и то не такава, като на всички, а по-хубава. И наистина после ми я дадоха. Беше нещо като синя, а на останалите бяха кафяви. А моята беше уж по-красива и с презрамки - истинска раница, а на останалите - просто кафяви с дръжка, нищо особено. И аз като да трябваше да се радвам, но не радвах. Мама ми връчи чантата на следващия ден след тържеството, само тя, в спалното на групата от детската градина, но аз не се радвах. Нямах нужда от особена чанта, исках да получа обикновена, като на всички, но затова пък заедно с всички, а не аз сам по време на следобедната почивка, някак тайничко.

Но на училище исках да ходя. Макар почти всички деца да не искаха, даже се считаше за готино: като те питат възрастните искаш ли да ходиш на училище, да отговаряш "Не". Това се считаше за нормално, възрастните не ти се караха за това, а те потупваха по рамото и казваха, нищо, с времето ще ти хареса. А аз отговарях, че да, искам на училище. Мен не ме потупваха по рамото и нямаше какво да ми кажат. Цял живот исках да бъда като всички, но не ми се получаваше. Цял живот бях сам и някак отстрани.

Аз бих първия звънец. Но аз не го очаквах - не ме бяха предупредили, макар възрастните със сигурност са знаели от по-рано. Сега разбирам, че не е имало и не е можело да има други кандидатури: бях най-умното момченце в групата, моята майка беше учителка в нашата детска градина и аз имах някаква особена раница, нещо като синя. За ръка ме водеше някаква десетокласничка, вероятно отличничка, а аз звънях звънеца. Той звънеше много лошо: за звъна вътре в него отговаряше някаква гайка на връвчица, а тъй като аз държах красиво звънеца за дръжката отдолу, а със звънящата част нагоре, гайката се криеше някъде вътре, закачаше се за нещо и отказваше да звъни нормално. Ние с отличничката вървяхме в кръг, аз бях малко шашардисан, защото бях изморен, като всички първолаци, да стоя на слънцето на училищния двор, опитавах се да звъня с незвънящия звънец и доста глупаво се усмихвах. Най-сетне почнах да го тръскам по-силно, гайката извлече няколко печални тенекиени звънтежа и ние стигнахме до високо стълбище. След това в колоните включиха силно някакъв училищен валс и всички тръгнахме нагоре, в страната на тежките знания.

Харесваше ми да ходя на училище, но за кратко. Обичах да се уча, но да ходя на училище - не много. Разрушаваше ме съветската система на образование - тази рутина, това зубрене, тегавите и лепкави, като смола, уроци. Обичах физкултурата, ръчния труд и междучасията, там имаше поне някаква свобода. Не мога да кажа, че обичах математиката: според мен е малко ненормално да обичаш математиката, това е все едно от дете да мечтаеш да работиш като касиер, просто не ме затрудняваше и решавах всички контролни за половин урок. Руският език беше крайно скучен предмет, а пък литературата, както и историята просто обожавах - там беше много интересно и малко по-свободно, отколкото на другите уроци. Учителите по руски и литература обичаха да четат съчиненията ми на глас, прави насред класа. Това не се харесваше на никого, включително и на мен.

В пионерската организация само за няколко години направих главозамайваща кариера от отговорник на класа до тръбач - много бързо се разбра, че никак не се стремя към обществено-политически живот, плюс това на тръба в класа не можеше са свири никой, а аз поне се справях по-добре от останалите... И до края на пионерските години тръбях една простичка мелодия, когато внасяха-изнасяха знамето, стоях до барабанчика, пак някъде отстрани.

Селските учители бяха доста слаби, но повечето бяха добри - лош човек не би отишъл да работи в училище. Сега обаче разбирам, че нивото на преподаване при нас не беше нещо особено, а тогава, от третия чин, всичко ми се струваше уж добро. Но веднъж при нас една година работи учителка по руски от града. Не могла да си намери място за учебната година, тя пътуваше при нас в селото да учи местните серсеми, включително и мен. Тогава, седейки в моя пети клас, не можех да определя, че тя беше много добър и силен учител. Просто на нейните уроци ми беше много интересно, даже на руски, да не говоря за литература, която тогава ми стана любим предмет, не само като урок, а въобще. Тя ми открехна цял свят - как и с какво вече не помня, но след една година нейно преподаване нещо в мен се промени. Това беше истински учител. А след година тя си замина в града и на нейно място дойде друга, която дотогава беше обучавала началните класове, сега беше постъпила задочно в институт и се бе прехвърлила в по-горните класове. И аз за първи път почнах да имам конфликти с учител - бях поразен от разликата, подхода, новите идиотски изисквания по шаблон. Вече можех да чета само препоръчани глави, а не целите книги. Как можеш да четеш глави от книга, какво въобще можеш да разбереш от нея? Или всичко това е само за да можеш да отговориш правилно на въпросите за книгата, които бяха написани в края на учебника? Това ме дразнеше и не си мълчах. Просто не ми беше интересно, но на своите тринадесет години не можех да противопоставя нищо аргументирано и недоволството ми нарастваше само до дрязги с новия учител. На целия клас му беше все тая, на тези момичета-отличнички и добри момчета, които знаеха училищната програма за пет и шест, и пишеха нещо там с прилежен почерк в прилежните си тетрадки. Останалите, които живееха на принципа "само да не ме изпитат", тези проблеми още по-малко ги касаеха, за тях това не представляваше никакъв проблем. А мен за това, че постоянно задавах неудобни въпроси, редовно ме гонеха от клас и половината от уроците както по литература, така и по история прекарвах в коридора.

Историята стана вторият ми любим предмет. Самата историчка беше много по-интелигента от истеричката по руски, но тя също не ме обичаше много, когато с нея постоянно влизахме в спорове по принципиални въпроси, задавани с несдържаността на юношеския минимализъм и отсъствие на каквато и да е толерантност, и мен пак ме изпращаха в коридора. От прозореца на коридора до кабинета по руски се виждаше главният вход, там винаги минаваше някой и не беше много скучно, а от историческия коридор добре се виждаше училищният стадион, там често някой тичаше в далечината в разноцветни спортни екипи, а на скамейките седяха освободените от физкултура, но задължени да присъстват на урока, облечени в еднакви кафяви роби на учащите в страната на робите.

Но трябва да отдам дължимото на двете ми учителки - те не ми намаляваха оценките, макар, мисля, до днес ги втриса от фамилията ми.

Като малък дружах с Миша. Като малък въобще с много хора дружах, а с Миша ходехме в една група в детската градина. То всъщност целият клас ходеше в нея, но аз дружах с Миша повече от всички. С Миша отначало дори седяхме на един чин, но после бързо се изясни, че той е бъдещ тройкаджия и хулиган и нас ни сложиха на различни чинове, вероятно, за да не ме развали. Сложиха ме да седя до момиче, което стана добро момиче с перспектива да премине към отличничка. Но когато в пети клас я разместиха обратно от мен, тя рязко стана отново просто добро момиче с перспектива на тройкаджийка. А до мен сложиха ново момиче, с което следващата година ни приеха първи за пионери, защото тя стана втора по успех в класа. После, предусещайки нещо нередно, клрасната я размести от мен и тя едва завърши училище с тройки. Съседството с мен водеше до върхове и спадове в учението на няколко души, докато в девети клас не ме сложиха да седя до Дракона. А тъй като той отдавна и стабилно преминаваше от двойката към тройката, освен това лошо четеше, като сричаше, пишеше още по-лошо и не се стремеше към никакви върхове на знанието, пък и нямаше да му повярват, затова по-нататъшното ни съседство никак не се отрази на неговите оценки. Драконът се състоеше от примерно сто килограма мишци, по-голямата част от училището беше прекарал на тренировки, лагери и шампионати, на шестнадесет печелеше всичко, което можеше да се спечели, и към последните класове почнахме да го виждаме вече редовно. Сложиха го да седне до мен и учителите му пишеха тройки вече за липса на отсъствия и мигащи очи вместо отговори.

Но аз исках да пиша за Миша. Всъщност аз все за себе си пиша, но това парченце ще бъде през Миша. В първи клас го преместиха от мен до едно обикновено момиче, те споделяха тройки, двойки и крайно редките четворки за двамата и седяха на един чин до края на 9-и клас. Към края на началното училище вече беше ясно кой и как ще се учи, по-точно, вече се учи. Но съществуването в парниковите условия на един учител до 4 клас все още не така забележимо диференцира разликата в оценките и знанията, всички се движат повече или по-малко на групи, пропадайки рязко надолу само в особено тежките случаи. През цялото начално училище се стараех да бъда като всички и с всички и като че се получаваше. Бях един от най-добрите, но това никак не ме караше да изпъквам и никого не дразнеше. Проблемите започнаха, когато ние се измъкнахме от малкия свят на едната класна стая на просторите на цялото училище при различни учители. Рязко се разбра, че болшинството при нас са двойкаджии, малко с добър - добристи, но главно добристки, много двойкаджии, а отличниците бяха катастрофално малко и аз някак си между тях. Не че се пънех да получавам добри оценки - никога особено не съм учил нищо, а още по-малко зазубрял, просто ми харесваше да се уча, свикнах всичко да правя добре и затова ученето ми вървеше леко. Класна в 4-и клас ни стана доста възрастна лелка, математичка, тя май видя в мен новия Ейлер[1] и ме обичаше. Целият клас реши, че съм й любимец и затова получавам петици[2] и похвали просто така, макар другите рядко да виждат това от нея - тя най-вече хващаше момчетата за косата на врата и ги размяташе по класа, казвайки по различен начин думата "безделник". Конфликтът назряваше, но аз не се и досещах за него. Всичко изригна,когато в края на учебната година се сбих с Миша. Той беше по-нисък от мен, но много як и едър по природа, аз пък по природа кой знае защо бях доста слаб и тогава още не много висок. По онова време не бяхме близки приятели, но не бяхме и врагове. Сбихме се заради някаква дреболия в коридора по време на междучасието. Миша даже не ме удари, просто силно ме блъсна, така че отлетях към радиатора, не плачех, макар че ме заболя. Но не това беше проблемът, а това, че класната, която се появи в края на случката, видя всичко и, естествено, назначи за виновен Миша. По онова време той беше вече формален и неформален лидер сред учениците и всички с уважение го наричаха Миха, затова когато него и майка му на следващия ден ги извикаха при директора, целият клас, естествено, зае неговата страна, а решиха, че аз съм порта. И скоро се започна, по-точно започна адът. През следващата половин година станах парий и най-презираното същество в класа. По време на часовете, докато гледа учителят, все още се издържаше - най-много да получа шамар, когато той се обърне, но по-добре да не си спомням какво се случваше през междучасията и след часовете. И не става дума за физическото насилие или униженията, а за повсеместния ежедневен психически тормоз при активността на едни и мълчаливото одобрение на други. Не че всички наред ме биеха, просто мнозина искаха да ме унизят, и с когото и да се сбиех (дори ако побеждавах, което се случваше крайно рядко, като се има предвид слабото ми телосложение), класът винаги заставаше на страната на моя противник и ставаше само по-лошо. Криех се, бягах, защитавах се както можех, само не се оплаквах и не молех за пощада. Главната ми задача беше да оживея някак си през междучасията и после незабелязано да се измъкна от училище. Във всеки детски колектив има един такъв отхвърлен, недосегаем, обект на общи насмешки и постоянни унижения, над който се присмиват всички и всеки в класа, по-точно едните, а другите просто гледат. Това трудно се издържа и не може да се промени, това е по-лошо, отколкото кастите в Индия. Само ако смениш училището или убиеш някого, но не мисля, че второто щеше помогне.

Това продължаваше почти пет години, отначало често, после по-рядко и повече по навик, но все пак. В класната стая, в съблекалнята, във физкултурния салон, в столовата, в тоалетната, в парка зад училище - навсякъде. Пет години ад. Не разказвах нищо на мама, но тя сама се досещаше и няколко пъти, особено в началото, ми предлагаше да се преместя в друго училище - за това трябваше всяка сутрин да пътувам до друго село и още това означавше да се предам. Но даже в това не беше работата - просто исках да съм някак си тук, с всички, като всички, дори и въпреки всичките унижения, исках да стана свой за своите. Но това някак не се получаваше. Както преди се учех по-добре от всички - умно момче с отлична памет, но учителите продължаваха да ме гонят от урок заради пререкания, а класът не ме броеше за човек. Опитах се и да пуша, и да играя с момчетата на пари, но вече никога нямаше да стана за тях свой, винаги оставах някъде отстрани и по-долу. В класа идваха нови ученици, те преминаваха през трудния етап на врастването - кой по-бързо, кой по-бавно, с техните унижения и побои, но те така или иначе не заемаха мястото на най-последния човек в класа, защото това място беше заето. Заето от мен. Сега ми е лесно да си давам на тогавашния себе си съвети: да се бия по-зло и до края, да не се защищавам, да се преместя все пак в друго училище или в нещо да стана по-як от другите и те да почнат да ме уважават - учението в този план не се котираше. Но това е сега. Тогава, а и сега единайсетгодишно дете в такава ситуация няма шансове да я промени. Единственият начи да станеш свой е да се провалиш в ученето, да не се отделяш, постоянно да се огъваш, и тогава може би ще получиш мястото на едно от момчетата за всичко от обкръжението на лидерите. Но аз не исках такава съдба. Аз исках да стана свой, като остана самия себе си, то това кой знае защо не се получаваше. И затова се налагаше само да търпя и да чакам. Може би затова станах такъв затворен и упорит? Може би. Но не мисля, че само заради това, още много неща се случваха с мен в онези години - и добри, и лоши. И тъй като всичко рано или късно свършва, постепенно спря и този тормоз - всички поотраснаха малко, поразбъркаха се, и към 9-и клас вече не ме закачаха, и с някои, а после с мнозина, в това число и с бившите ми врагове, почвах да дружа отново. След това много тройкаджии и четворкаджии отидоха в техникуми и училища, едните учеха до института, другите - до армията. Обединиха ни със съседен клас и започна съвсем различен живот.

Оформихме си малка компания и последните два класа прелетяха в някакъв чудесен сън, вероятно като компенсация за онези пет години на отхвърлен. Не се учех по-зле, но ходех на училище вече не за знания, а за развлечение. Макар и да оставах един от най-добрите ученици, по-точно най-добрият ученик (имаше още едва-две най-добри ученички), но в моето свидетелство имаше няколко четворки, затова ми предложиха още веднъж да се явя на матури, за да получа медал. Отказах, защото тогава не разбирах добре защо ми е, впрочем не разбирам това и сега. На последния звънец носех на рамо първолачка и в нейните ръце беше все още оня звънец с гайката. Бях предварително предупредил малката, че трябва да го държи с камбаната надолу и гайката този път звънеше много по-весело.

А след последния звънец бяха матурите - пет изпита, които, аз, естествено, всичките издържах с петица. Последна беше моята, макар вече не толкова любима, но все така предана математика. За двайсет минути реших първите четири задачи и вече половин час седях над задачата за триъгълници, и накрая разбрах, че няма да я реша и че ще получа четворка. Почнах да се потя и да трия чело, но това, както винаги, не помагаше. Петнайсет минути преди края на изпита се разбра, че всички са се спънали в тези триъгълници, в това число и останалите две отличнички и че никой няма да получи петица. Първата ми класна по онова време вече се беше пенсионирала, и нас, след като ни прехвърляха от един на друг учител, последната година ни дадоха на нова математичка. Тя, като видя нашите дела на последния, на нейния изпит, тримца ни, издържайки дотогава всички матури с петици, по един ни извика в коридора и мълчаливо ни показа решението на последната задача. Отначало не можех да разбера защо някой от изпитната комисия ме вика в коридора - бях развълнуван, че не мога да победя триъгълниците, оставаше малко време, вълнувах се и исках още малко да се поизпотя над задачата, но, разбира се, отидох, щом ме вика началството.

Като видях решението и го разбрах, веднага отидох на мястото си, като мислех в крачка. Вървях в бяла риза, пък и всички наоколо бяха в бяло и достатъчно празнични, но за мен стремително всичко стана лъжливо и мръсно. Седнах на мястото си и първата ми мисъл беше да оставя задачата нерешена и още по-добре - да напиша нещо по-така - последно послание към учителите, един вид. Но аз проявих малодушие. Исках да имам пет красиви петици на матурите, исках да бъда, по-точно да остана пръв, един от най-добрите. И да направя това на всяка цена. И написах правилното, подсказано ми решение. И получих своята петица, петата, последната. Но не й се радвах. И тогава, и сега. Пропуснах възможността да получа заслужената си четворка и я изтъргувах за нечестна петица.

На абитуриентския бал всички, доволни, ръкопляскаха, и аз доволен, ръкоплясках. Връчиха ми дипломата първи, като на най-добър ученик и даже говореха нещо за "голям ръст и велики дела", но за мен беше отвратително.

Завърших училище, постъпих в институт на държавна поръчка, на много престижен факултет, със собствени усилия. Там се влизаше с връзки и простосмъртен от село много трудно можеше да се промъкне, но аз успях -  последен в списъка сред златните медалисти, но успях. Преди това роднини ми предлагаха да замина за друг град, да постъпя стопроцентно в друг институт, който аз не исках, на специалност, която не ми беше интересна - отказах. Исках да ме приемат именно там, където кандидатствах, въпреки родителите, практически без шансове за успех. Никого не слушах, направих това, което искам, и постигнах своето. Вярно, че след половин година занятия, след първата сесия, много силно се разочаровах в нашето висше училище, в което студентите се правят, че учат, а преподавателите - че преподават, зарязах учението, рязко станах тройкаджия, пропусках часове, нарушавах дисциплината и прекарах в стените на института пет прекрасни години от живота си, но това вече е съвсем друга история.

Не бях ходил обаче на училище напразно - все пак то ме научи на нещо, и не как да изчислявам тиръгълници, това не ми трябва - научих се да не се предавам и да не се продавам. Да не се предавам и да не се продавам. Да не се предавам. И да не се продавам. И още - че съвсем не е задължително да бъдеш като всички.

________________

Превод: РР

* Олег Генадиевич Сенцов e украински кинорежисьор, сценарист и писател. Получава известност през 2012 г. с дебютния си филм "Геймер", участвал в много международни фестивали.

Сборникът "Разкази" (2015) , според думите на писателя Андрей Курков, е "автобиографична проза на щастлив човек". Алексей Курилко определя тези спомени за детството като "поглед към своите детски постъпки пред призмата на морала на възрастния".

[1] Леонард Ойлер (1707 - 1783) е швейцарски математик, физик и астроном, работил през голяма част от живота си в Русия и Прусия. Смятан е за един от най-великите математици на 18 век, както и за един от най-значимите математици на всички времена. 

[2] Т.е. отлични оценки (петобална система за оценки, където петицата е най-високата оценка).