Mama Roma

Вчера, в неделния следобед, най-неочаквано попаднах на филма на Пазолини Mama Roma (1962). Познах Ана Маняни по гласа. Изоставих каквото бях почнала да правя и се гмурнах във филма. Благодарна съм, че имах времето и спокойствието да го изгледам.
Черно-бял, скромен, непретенциозен, хваща за гърлото.
Колко ли скучен трябва да изглежда на възпитаните със спец-ефекти, техники на компютърни игри и аватари.
Разбира се, спомних си и за последното появяване на екран на уникалната Ана – в „Рим” на Фелини и нейното „Върви да спиш!”
В такива моменти се чувствам изчезващ, не, изчезнал вид. Но не съм в състояние да обясня на днешните киномани колко много са загубили.

Жената, станала символ на Рим... (Рим, 1972)