Не-Месембрия

Ех, голямо преживяване ми подари днес сутринта телевизорът. Запозна ме с русокоса красавица – буйна участничка в бурните несебърски протести. Дадоха й думата, само за да чуя, че „била облякана” и „оцЕняла”. [Само едната дума ми стига to puke all over myself, а комбинацията от двете..]
„Имахме чувство, че сме под византийско робство, ако помните! [Aз лично не помня, ама съм чувала от бабите...] Преди Несебър се превземаше от Византия. А това беше още по-лошо – вчерашното – защото е причинено от българи.”
Освен от история, скромното момиче от Несебър, 24-годишна, работи като модел, учи психология [е защо не вътрешен дизайн?], е сведуща и с положението по света и с лекота прави сравнения с родната обстановка:
„В другите държави дори на безработните осигуряват то-та-лен хубав живот. А тук какво правят? Оставят местните хора без препитание, без магазини, без жилища...”

Наивният журналист пита: S-класа имаш ли?
Българската Мариана: Нямам.
Жески глас от сеирджиите: Има, има!

Мдаааа. Много поучително видео!

Аз и без това се чувствам съвсем слабо и все по-слабо свързана с родната действителност, та днес почувствах, как се рея над нея и само едно тънко конче ме свързва с родината и местния колорит.

Не знам дали още важи правилото, че от октомври до март не могат да те вадят от жилище, което обитаваш – независимо дали си се самонастанил, и др. под. Та си мисля, че цялата патардия в Не-Месембрия трябваше да стане напролет. Но останалото – революционна борба срещу ЮНЕСКО, подпалване на крепостните стени, обявяването на независимост от България, щото законите й били кофти – ме оставиха без думи.
Абе тия работяги от Несебър с мазолите по ръцете едвам си пристроили по една-две стаички – и то все за възрастни самотни баби, и за пораснали дечица. А за туристи в стария град просто не са чували.
Другата страна на барикадата – абордаж на кранове и затворници, полиция с щитове срещу псувните на туземците – достойно балансира картинката. [Туземец – в смисъл – местен жител.]

И тук е моментът да се самоцитирам – преди година писах ето това:

Бях 3 дни на морето, но морето не видях. Хотелите – гаче ли Азис им е архитект. Все едно, че си в наскоро строени Люлин и Младост, само че в междублоковите пространства има басейни. Никакви дървета. Звуков тероризъм. Кулички на всяка крачка от всякакъв вид. През лятото човек го е страх да гледа цялата многотия от намазани в различни цветове бетони, а през зимата трябва да е като във филм на ужасите – призрачни градове, ветрове, вещиците на Макбет…
Какво ли правят местните през зимата? – питам. И си представям разни банални неща като вечери в кръчмата, пляскане на карти и т.н.
Отговорът обаче е:
- Обикновено почиват на остров Бали, че е по-евтино. Правят си липосукции, цици…
Имаше и един друг хубав разказ:
Ученици от наш крайморски град на екскурзия в Париж. Четириетажен магазин за дрешки (казано на чист български – мол?). (Естествено, че ще е магазин, а не Лувъра.) Децата така устремно пазарували, такъв оборот завъртели, че направили впечатление на продавачките, на мениджмънта на магазина. И ето ти – делегация, съставена от директора на магазина и продавачки, отиват при групата и питат (как не съм била там, да чуя на какъв език и как са си говорили!):
- Извинете, деца, откъде сте?
- От ..... (името на града).
- ?!? .... А вашите родители какво работят?
- Ми нищо!
Предлагам:
За да се съхрани местният колорит, крайморските общини да назначат човек на длъжност рибар, който, с моряшка фланелка и шалче на врата, да разказва морски истории. За рибарски лодки, таляни, миди, печени на тенекия, стареца и морето…

А човекът с питона? Дали това още е първото нещо, което виждаш, като наближиш Стария Несебър?