Животът ли зацикли като издраскана грамофонна плоча?

Явно, че съм от поколението, което казва „грамофонна плоча”, а не „винил”. И съм учила английски, когато очилата бяха spectacles, а не glasses. Но именно разликите ми дават усещането за устрем, движение, посока. Когато навлизат нови думи, нови професии, а много стари изчезват, когато усещам пропастта между поколенията като огромни крачки, с които се присъединяваме към света и ставаме негови граждани.
От няколко години обаче всяка година махаме книгите от пл. Славейков и месеци спорим за това. Пак чакаме половината страна да бъде залята от порои, а другата да изгори от суша. Джакпотът пак е набъбнал и става основна тема в новините. Пак правим Околовръстното и магистралите. Улиците пак са дупка до дупка. И пак са мръсни. Пак качват цената на парното и тока. И на газа. И цигарите пак са контрабандни. Пак ще въвеждаме платено висше и пак сме пред избори. И футболът ни пак нищо не струва. И пак няма осъдени. Пак, пак, пак...
Както се казваше във филма „Юг” на Фернандо Соланас* (по памет): Човек трябва да изживее толкова много нещастия и толкова много страдания, само за да получи онова, което е имал преди 10 или 20 години...

* Награда за най-добър режисьор, Кан, 1988