Как се бори корупцията в здравеопазването

След като вчера украинската Рада гласува новото правителство, граждани се срещнаха с досегашната изпълняваща длъжността на министър на здравеопазването Уляна Супрун, за да изразят благодарността си за това, което тя е постигнала по време на работата си на този пост. Мнозина експерти считат, че тя е била най-сериозният реформатор през последните години.
Списанието „Новое время“, Киев, за петте най-значими реформи в областта на здравеопазването на Уляна Супрун, които влияят върху живота на милиони и които спират корупционни практики за милиони гривни:

1. Оздравяване на държавните поръчки за лекарства

От 2015 г. Украйна преминава към държавни поръчки за лекарства през международни организации. МЗ използва услугите на три големи международни организации: Crown Agents, Програмата за развитие на ООН и UNICEF.
В резултат на това според Сметната палата бюджетът започва да спестява 40% от сумите, отпускани за тези цели (които явно са отивали в определени джобове). Например през 2018 г. за държавните поръчки за лекарства са изразходвани 5,9 милиарда гривни. Съответно, спестяванията възлизат на 2,36 милиарда гривни.
Това, разбира се, нарушава интересите на големите играчи, които печелят обществените поръчки за доставка на лекарства.
Решението за държавни поръчки през международни организации трябва да се подновява всяка година на правителствено ниво, което редовно прави здравното министерство на Супрун.
Например само в областта на онкологията за възрастни 90% от лекарствата се закупуват по-евтино, отколкото през 2014 г., например цената на популярното лекарство Бикалутамид е намаляла 19 пъти.
Защо се случва това? При държавни поръчки за лекарства се появява обществен контрол и в същото време изчезва корупцията.

2. Реанимация на сърцата

Преди три години МЗ започва реформа на системата за лечение на сърдечно-съдови заболявания. Почти тройно е увеличена бройката на закупени стентове, необходими за спешни операции при остър инфаркт. В резултат на това повече хора получават шанс за спасение и изкупната цена на стентовете пада от 2,5-9,8 хиляди до 2-3,4 хиляди гривни.
Министерството променя и системата им за разпределение. Докато по-рано безплатните стентове за спешни случаи се рапределят по региони съобразно населението, днес те се разпределят по болници съобразно броя провеждани операции. МЗ развива и регионална мрежа от центрове, в които да се правят подобни операции, за разлика от същестуващата дотогава централизация операциите да се правят главно в Киев. Най-голям противник на тази реформа се оказва шефът на киевския Институт на сърцето, където до тогава за безплатната операция пациентите са плащали по 200 хил. гривни (около 7200 евро по днешен курс).

3. Преодоляване на инсулиновата зависимост

През 2017 г. в Украйна започва да работи единен електронен регистър на пациенти, зависими от инсулин. Всички пациенти със захарен диабет тип 2 - именно те редовно трябва да приемат инсулин - са въведени в сигурна компютърна база, която виждат само лекар и фармацевт. Първият пише електронна рецепта за това лекарство. И вторият, проверявайки регистъра, го предоставя на пациента безплатно или на намалена цена.
В Украйна официално според документите са получавали инсулин 220 хиляди пациенти. Но след като регистърът заработва, те изведнъж стават 174 хиляди. Разликата от 46 хиляди се е плащала от централния и местните бюджети. Говорим за значителни суми: правителството преди е купувало инсулин за 1,4 милиарда UAH, а през 2018 г. бюджетът изразходва 1,2 милиарда UAH за тези цели.

4. Хапче за висшето медицинско образование

МЗ отдавна настоява за реформа за оценка на знанията на студентите по медицина. И постига целта си: от тази година качеството на университетското образование се оценява по нов начин.
Преди това студентите държат само изпита КРОК - тест за медицински знания. Сега към него сега са добавени още три изпита: по чужд език, клинични практически умения, а също и международен по основи на медицината. Последният се подготвя от световен съвет от медицински експерти и отговорите се проверяват в чужбина. Очаква се иновациите да направят проверката на знанията по-обективна и да намалят корупционните рискове. Досегашната практика показва, че традиционното тестване може да бъде купено - за 3,5-4 хил. долара. С международен изпит трудно ще извършиш подобна машинация.
На тази реформа се противопоставят ректори на ВУЗ, защото международният изпит им пречи да продават дипломи, главно на чужденци.

5. Оздравителни процедури за болници

От 2016 г. всяка болница в Украйна е длъжна да публикува списък на наличните си лекарства на достъпни за пациенти места, актуализирайки тази информация седмично. Наличието на лекарства, закупени с бюджетни средства, може да се провери на сайта https://eliky.in.ua/
Преди това болниците крият от пациентите лекарства, закупени за държавна сметка, препродават ги в аптеки, често разположени в същото медицинско заведение.

По материал на Екатерина Шаповал, Иван Верстюк

https://nv.ua/ukraine/politics/pyat-samyh-denezhnyh-shem-v-sfere-gosmediciny-kotorye-unichtozhila-suprun-rassledovanie-nv-50006107.html

В кварталното кафене

В кварталното кафене на съседна маса трима - не най-млади, но с маратонки, потник на космати гърди и ленено сако отгоре, демек гледат да са в час. Привърженици на Нинова, оказа се. Анализират. На единия явно му предстои да ходи на конгрес, другите дават съвети:
- Вие просто трябва да се очистите!
- Е, тоя конгрес няма да реши нещата.
- Герб им плаща!
- Е, не на всичките, може би на половината.
- Те гледат личния си интерес, а не интереса на партията!
Нарекоха един-двама "боклуци", после минаха на финансовото състояние на "фондацията"...

А аз си сипах сайдера (днес с вкус на диня), вдигнах чашата към светлината:
- Наздраве за лятото!

Не мож ги стигнем македонците

Не, не мож ги стигнем македонците,
македонците, още северните.
Вижте им само това специално

Капаче за запазване на салама свеж

Безусловен базов доход – Финландия – експеримент

(Мнозина пишат със задоволство , че експериментът във Финландия се е провалил. Не е точно така.)

Безусловен базов доход (universal basic income - UBI) е тестван във Финландия през 2017 и 2018 г. Експериментът е замислен като двегодишен и по време на реализацията му 2 000 случайно подбрани безработни лица между 25 и 58 години получават месечно 560 евро (последно плащане – декември 2018).

Основна цел на експеримента е да се подпомогне реформата на социалната система в страната, създавана при съвсем различни условия; да се разбере как получаването на базов доход влияе върху дохода и трудовия статус на участниците. Въздействието на базовия доход върху общото благосъстояние на участниците също се проучва.

Окончателните резултати за целия експеримент ще бъдат готови през пролетта на 2020 година.

Първите предварителни данни за първата година на експеримента показват, че получателите на базов доход са имали успех със започването на работа, равен на този на хората от контролната група, които не са получавали UBI. В същото време получателите на UBI са имали по-малко симптоми на стрес, както и по-малко трудности да се концентрират, по-малко здравни проблеми, отколкото контролната група. Те били по-уверени в своето бъдеще и в способността си да влияят върху социалните проблеми.

https://www.kela.fi/web/en/experimental-study-on-a-universal-basic-income

Малко мисъл и няколко числа (идват избори всъщност - хем бием по управляващите, хем по ромите, хем по НПО-тата)

Чета заглавие в някакво хибридно нещо, наречено "новината беге", че "Европа пита къде са 7,5 млрд. евро, които според документите са усвоени за интеграция на ромите в България...". "Новината" е от днес. След многозначителните три точки се казва, че проправителствени НПО са ги откраднали с подправени документи. България, съответно, я очаква огромна глоба и спиране на еврофондове, коментирали били евродепутати.

За програмния период 2014 - 2020 България има достъп до 9,9 млрд. евро европейски фондове (ако успее да ги освои всичките).
Общият размер на средствата по фондовете за България за периода 2007-2013 г. е бил 9,3 млрд. евро, от които 2,6 млрд. евро - за селско стопанство. Усвоени са били 98% от средставата. 80% от публичните инвестиции са направени с европейски пари: транспортна инфраструктура – 20,5%; инфраструктура за води и отпадъци – 16,2%, местно и регионално развитие – 18,8% , инвестиции в човешки капитал – 12,7%, инвестиции в развитие на бизнеса – 12,2%, иновации – 9% и др. В периода са изпълнени 11 778 проекта.

Кой може да повярва, че всички пари, дадени от Европа за 7-годишен период, са били предназначени за интеграция на ромите?
Хора, вие тия милиарди за нищо ги нямате, ве!

Има реални престъпления, станали по времето на управлението на Герб, защо не се занимавате с тях, а с изсмукани от пръстите небивалици?!

Бий и говори за бога (Рубрика: Идат избори!)

Синодът отново не ме разочарова, а потвърди опасенията ми за него. Хората с роклите пребориха Истанбулската конвенция, сега е ред на Националната стратегия за детето 2019-2030 г.

Според синода на БПЦ, забраната за телесното наказание над деца ще доведе до тотално непослушание на детето спрямо родителите му и безконтролно развитие на детската личност (какъв ужас – безконтролно развитие!) с възможност за лесното му отделяне от семейната среда. За съжаление оставаме в неведение кои са “допустими(те) вербални или физически средства за корекция на детското поведение”.

Хората в рокли пак искат да налагат на жените какво да правят с телата си. (шкембе комитата иска държавата да плаща абортите, тия искат точно обратното – забрана за абортите.)

Хората в рокли отново искат да преподават в училище, а България все още е светска държава (чл.13 ал. 2 от Конституцията на РБ).

Засега у нас е задължително предучилищното образование за 5- и 6-годишните, но това не пречи на синода да призовава да не се стига до “насилствената институционализация” (sic!) на децата в ясли, градини и училища.

Вместо сексуално образование, децата следва да се учат, че “най-добрата контрацепция е въздържанието в интимния живот”. Така е. Да кажем твърдо “не” на “сексуалната всепозволеност при употребяване на контрацептивни средства преди и извън брака”. Точно така, забранете секса преди брака и съвсем скоро ще имате хиляди младежи, готови да станат религиозни фанатици и да водят религиозни войни.

И накрая – черешката на тортата: никакви практики, внасяни отвън, не се одобряват от българското общество. И така трябва да си остане. Да живеят “здравите и консервативни ценности на християнството”! Ако не послушаме синода, ще се обречем на “ценностен разпад, развращаване на децата и младежта, изкуствена преориентация (sic!) по отношение на пола, значително намаляване на физически(те) и морални сили, дух на протест, отчаяние, безнадеждност и суицидност”.

Не е ли сладко как слагат в един ред мислите за самоубийство и и “духа на протест”?

Становището на синода =>> https://bit.ly/2BtGllF

вежди

вежди

не, не, няма да си сложа черна рокля

черни обувки и черен шал

ще дойда при теб в бяло

ако се случи да дойда

и девет бели поли

ще са върху мен една под друга

ще седна пред огледалото

(то ще е покрито с ленено платно)

ще драсна кибритена клечка

тя ще изгори, и аз

ще я наслюнча

и ще си нарисувам черни вежди

върху моите черни

и ще имам два чифта вежди

мои и твои над тях

не, не, няма да си сложа черна рокля

ще си сложа черни вежди

твоите върху моите

Когато започна войната и аз написах стиха "вежди", мнозина смятаха, че той е любовен, че става дума за мъж. Всъщност ставаше дума за баба ми Маруся.

Този стих е изпълняван от известни певици в няколко европейски страни и е четен по радиото от носителя на наградата Шевченко, преведен е на много езици от най-добрите преводачки и преводачи, но най-важното е, че той е за нея. Тя обичаше да боядисва веждите си със специална боя за вежди, защото нейните някога тъмноруси станаха сиви и тя не можеше да се примири с това.

Любов Якимчук, поетеса, писателка, сценаристка, Украйна

#LyubaYakimchuk

брови

ні-ні, не одягну чорної сукні
чорних туфель і чорної хустки
прийду до тебе в білому –
якщо доведеться прийти
і дев’ять білих спідниць
будуть на мені одна попід одною
я сяду перед дзеркалом
(воно буде завішене рядном)
чичиркну сірником
він обгорить, і я
наслиню його
і намалюю собі чорні брови
поверх моїх чорних

і буде в мене дві пари брів
мої і твої над ними
ні-ні, не одягну чорної сукні
я одягну чорні брови
твої на себе

Коли почалась війна, і я написала вірш "брови", багато хто думав, що він любовний, що йдеться про чоловіка. А йшлося насправді про мою бабусю Марусю.

Цей вірш виконували відомі співачки в кількох європейських країнах та читав лауреат Шевченківської премії на радіо, його переклали багатьма мовами найкращі перекладачки і перекладачі, але найголовніше, що він про неї. Вона любила підфарбовувати собі брови спеціальною фарбою для брів, бо її колись темно-русі стали сивими та вона не могла з цим змиритися.

Любовь Якимчук, поетесса, писательница, сценаристка, Украина

#LyubaYakimchuk

Иван Елагин

На 1 декември се навършват 100 години от рождението на поета Иван Елагин

АМНИСТИЯ

Още е жив човекът,
разстрелял моя баща
през лятото в Киев, трийсет и осма.
Вероятно се е пенсионирал,
спокойно живее,
изоставил обичайните дела.

Ако пък е умрял,
сигурно е жив човекът,
пред самия разстрел
затягал
с дебела тел
ръцете
на моя баща
зад гърба.
Вярвам, и той се е пенсионирал.

Ако пък е умрял,
сигурно е жив човекът,
изтезавал на разпити моя баща.
Този, вече, много добре се е пенсионирал.

Може би още е жив конвойният,
извел на разстрел моя баща.

Ако поискам,
мога да се върна в родината.
Чух,
че всички тези хора
са ми простили.

***

Не проливайте сълзи над мен.
Живях. Видях земята. И отминах.
Трябва някога да станеш прах,
за да се опазиш от злото.

(превод РР)
____________________

Еще жив человек,
Расстрелявший отца моего
Летом в Киеве, в тридцать восьмом.
Вероятно, на пенсию вышел.
Живет на покое
И дело привычное бросил.

Ну, а если он умер -
Наверное, жив человек,
Что пред самым расстрелом
Толстой
Проволокою
Закручивал
Руки
Отцу моему
За спиной.
Верно, тоже на пенсию вышел.

А если он умер,
То, наверное, жив человек,
Что пытал на допросах отца.
Этот, верно, на очень хорошую пенсию вышел.

Может быть, конвоир еще жив,
Что отца выводил на расстрел.

Если б я захотел,
Я на родину мог бы вернуться.
Я слышал,
Что все эти люди
Простили меня.

***
Слёз не проливайте надо мною.
Жил я. Видел землю. И прошёл.
Надо стать когда-нибудь золою,
Чтобы оградить себя от зол.

Пиратите на Черно море

Научихте ли, че според нормите международното морско право, към което се придържат всички страни, дори и Русия, корабите - и търговски, и военни - имат право да плуват в чужди териториални води. Това по никакъв начин НЕ е забранено и НЕ се счита за нарушаване на границите. Има, разбира се, няколко условия: навлизайки в чужди териториални води, плавателният съд не бива да спира, да сменя рязко курса си, да лови риба, да сваля или качва някого на борда си, да стреля, да търгува и т.н. Т.е. докато корабът спокойно си плува по курса и не прави нищо друго, той не нарушава никакви закони.

Има още едно ограничение: стопаните на териториалните води могат да заявят, че на определени дати определен район на морето ще бъде затворен поради примерно провеждане на военни учения. Съответното обявяване с точните дати и координати предварително се публикува в специални световни издания, за да не навлиза никой в съответната зона, просто заради собствената му безопасност. А дори някой да навлезе, ще го предупредят и ще го съпроводят да напусне зоната. Никой няма да стреля по нарушителите. Подобни предупреждения за ограничаване на мореплаването в района на Керченския проток никъде не са били публикувани.

Русия сега обяснява, че предварително била забранила преминаването през протока, но цял свят знае, че това не е било обявявано.
Т.е., дори извън украино-руския договор от 2003 г., на украинските два катера и буксир никакво специално разрешение за минаване през Керченския проток не е било необходимо.

Така или иначе, украинските плавателни съдове са се изнесли в неутрални води, където са били обстреляни с ракети от самолет и хеликоптер на руските ВВС, следва абордаж и арест.
Тези действия на руската армия биха имали смисъл, само ако Русия официално е във война с Украйна. Което Кремъл пета година отрича.

Така се получава, че поради непознаването на международото морско право от страна на Путин, Русия е извършила съвсем истински акт на международно пиратство. Същото като на сомалийските пирати. Сега остава да искат откуп за корабите и моряците.
Русия се опитва да заграби цялото Азовско море, да задуши морските портове на Украйна и да не допусне изграждането на украинска военна база в Бердянск. Тактическата цел на Кремъл е да превърне украинските брегове на Азовско море в депресивни, бедни и слабо населени региони с висока степен на недоволство на хората от властите. Стратегическата цел на Кремъл е да ги завладее, за да си осигури сухоземна връзка с окупирания Крим.

Наближават Коледните празници, Тръмп неясно защо обича Путин, Европа се е втренчила в Брекзит, престоят евроизбори.
Според военния анализатор Павел Фелгенгауер, още тази зима рязко се покачва опасността от руско настъпление към Мариупол и Бердянск.

За конфликта в Азовско море

Катерите на ВМС на Украйна се арестувани в международни води.

Обострянето на напрежението в Азовско море започва през май 2018 г., когато бреговата охрана на РФ започва да задържа/забавя търговски кораби от различни държави (вкл. и България), пътуващи към украинските пристанища Мариупол и Бердянск и обратно. Задържанията са извършвани в открито море и в района на Керченския проток. 

От 17 май до 31 октомври 2018 г. в базата данни Black Sea News  https://www.blackseanews.net/read/142725 са
записани 110 такива спирания. (Напомняне: на 16 май 2018 е открит Керченският мост.)
Как изглежда такова спиране:
Към голям кораб с дължина 150 метра, с 20 хиляди тона товар, през нощта се приближава катер или кораб на руската брегова охрана и нарежда корабът да спре. За кораб с такива размери спирането отнема около час. Тогава въоръжени граничари с маски на лицата се качват на кораба, екипажът се вкарва в кают-компанията и се проверяват документите на всички. Ако сред членовете на екипажа, без значение от вида на кораба, има граждани на Украйна, те се разпитват дали са служили във въоръжените сили на Украйна, участвали ли са във войната в Донбас.
(Десетки хиляди украински моряци плават в чужбина, по целия свят.) Също така се проверяват документите на кораба, кабините на екипажа, уж за наличие на оръжия и взривни вещества. Задължително се проверява товарът, а ако корабът не е натоварен - трюмът.
Пикът на задържанията е през юли (40 задържания), като от 25-27 юни за проверка се спират не отделни, а всички кораби в Керченския проток. Чакането за преминаване на протока от 2-5 часа се увеличава на 10-18 часа.

След "прегледа" се подписва протокол, в който има текст, че капитанът на кораба няма претенции към групата за оглед и място за подпис. С това се обясняна липсата на жалби от страна на капитаните на кораби.
Процедурата на "прегледи" на кораби се въвежда и в двете посоки - и при влизане в Азовско море, и при излизане в Черно море - в края на юни 2018 г.
Стига се до там, че през октомври средното време за изчакване на входа на Азовско море е три дни, а на изхода - четири. Някои кораби са забавяни за по-дълго време. Рекордът е задържането на канадски кораб на изхода на Черно море почти 13 дни.
Според всички определения на ООН подобни действия се тълкуват като "агресия". Има повече от две дузини признаци на "агресия" в дефиницията на ООН, сред които е и блокадата на пристанища, която се извършва в Азовско море.

За да противодейства на това, украинският флот започва да прехвърля свои кораби в Азовско море.
Украинците прехвърлят няколко катера (по суша), които ескортират търговските кораби от портовете на Украйна до излаза им в Черно море и броят на задържанията на кораби от руската брегова охрана значително намалява. През септември Украйна прехвърля един кораб и един буксир по вода. Руснаците са сварени неподготвени и ги пускат да минат. При следващия опит за прехвърляне на два катера на 25 ноември 2018 руските военни вече реагират: поставят под Керченския мост стар кораб за преграда и се решават на таран.
Украинските катери обръщат и се насочват обратно към Одеса.
Явно руснаците са имали заповед да не ги пуснат, защото украинските катери са атакувани по пътя назад, през нощта. Т.е. атаката е била не в Керченския проток, не в украински, а в международни води.

Съотношение на силите в Азовско море:
Украйна: един отряд морска охрана - това са 18 съда, от тях 6 - с оръжие.
Русия: 36 въоръжени катера и кораби. През октомври-ноември 2018 Русия прехвърля 5 кораба от клас "корвета". През лятото са регистрирани прехвърляния на кораби и от военно-морските сили на Русия. На руския бряг на Азовско море се намира щабът на Южния военен окръг на Русия с голям брой самолети и ракети от различни видове и системи, специални сили, морски пехотинци.

https://bit.ly/2KGOgQ3

Книксен, реверанс

И в двата случая става дума за поклон с приклякане като приветствие и показва уважение и благодарност към някой с по-високо социално положение или статут. Изпълняват се от жени.

Книксен - (немски knicksen - приклякам) - краката леко се огъват в коленете и се прави леко кимване.

Реверанс (френски reverence - дълбоко уважение, почтение) - единият крак се слага зад другия, коленете се сгъват в полуклек, главата се накланя.

Книксенът все още може да се използва в началото и края на бален танц, бал на дебютантките или балетни изълнения.

Реверансът е запазен изключително само за приветствие на кралски особи.

Това явно е реверанс, който върви към Texas dip - вероятно защото социалният статус на човека, който бива приветстван, е между кралска особа и бог.

Реверанс

 

Тереза Мей и кралицата, 12 юли 2017 г.

Принцеса Даяна прави реверанс пред краля на Испания Хуан Карлос 

Маргарет Тачър в реверанс пред краля на Испания, 1988 г.

А ето и разяснение от немски източник:

 

Книксен - Краката леко се огъват в коленете, единият е поставен няколко сантиметра зад другия.

Hofknicks прилича на обикновен книксен, различава се само във факта, че присядате много по-дълбоко. Ако някога срещнете кралицата на Англия, поздравете я така.

(на Hofknicks отговаря френския реверанс)

Балетен книксен - елегантен книксен, който се прави в края на представление или урок, за да покаже благодарност към аудитория, пианист или учител.

"Texas dip" - изключително дълбок книксен, практикуван от дебютантките от щата Тексас по време на Международния дебютантски бал. Правите дълбок книксен, а след това се навеждате напред докато главата ви почти докосне земята, роклята ви трябва да се надуе като балон.

Василь Стус

В Украйна снимат биографичен филм за големия поет Василь Стус.
Актьорите, участващи в снимките, разказват, че една от сцените в сценария - тази на последния съдебен процес над  Стус 1980 - е отпаднала.

Защото като служебен защитник, когото самият Стус е възприемал като "втори прокурор" и който е работил срещу клиента си, е бил младият тогава адвокат Виктор Медведчук, по-късно станал кум на Путин и полиик, прокарващ интересите на Кремъл в Украйна.

Та от администрацията на Медведчук се обадили на филмовия екип и им заявили, че ако искат филмът да бъде изобщо завършен, сцената трябва да отпадне.

След бурната реакции в социалните мрежи днес продуцентите съобщават, че сцената ще бъде дозаснета и включена във филма.

Литературните критици - в Украйна и извън Украйна - признават, че Стус е най-значимата фигура в украинската поезия от втората половина на, или може би на целия ХХ век.
През 1972 г. е осъден за антисъветска агитация и пропаганда на 5 години лишаване от свобода и 3 години заточение.
През май 1980 г. е арестуван за втори път и като „крайно опасен рецидивист” е осъден на 10 години лагер строг режим и 5 години заточение.

Телефонното интервю на Хайнрих Бьол за германското радио от 10 януари 1985 г.:
"- ... Какво е престъплението на Стус, защо е толкова тежко наказан?
Бьол:  Неговата т.нар престъпление е, че той пише поезията си на украински, което се тълкува като антисъветска дейност ... Стус целенасочено пише на украински. Това е единственият упрек, за който зная. Дори не обвинение в национализъм, което също лесно може да бъде използвано, а изключително въз основа на творчеството на украински, което се тълкува като
антисъветска дейност.
- По-голямата известност на затворника дали "ще го защити" от нови репресии?
Бьол: Наскоро излязоха две стихосбирки от Васил Стус в хамбургско издателство, по инициатива на сдружение Orient-Oktsident.
По-голямата известност със сигурност му помага, защото той наистина е в много трудна ситуация, ако си припомним, че е вече 12 години е бил в лагерите и в изгнание и след изгнанието веднага отново е пъхнат в лагер. Да се надяваме, че някой ден няма да дойде съобщение, че всичко е било твърде късно."

На 47 години Стус започва гладна стачка на 27 август и в нощта на 3 срещу 4 септември 1985 г. умира.

За Васил Стус на български:
https://informnapalm.org/bg/zhivota-samo-si-go-snuval/
3 стиха в превод на български:
https://literaturensviat.com/?p=42413

Всеки ден дъга, дъги (юли 2018)

Училище, Олег Сенцов

Олег Сенцов*

На тържеството за завършване на детската градина не ми дадоха ученическа чанта, с която после да ходя на училище. На всички в редичката раздадоха, а на мен - не. Мама беше учителка, тя ме дръпна настрани и ми каза, че ще ми дадат чантата после, и то не такава, като на всички, а по-хубава. И наистина после ми я дадоха. Беше нещо като синя, а на останалите бяха кафяви. А моята беше уж по-красива и с презрамки - истинска раница, а на останалите - просто кафяви с дръжка, нищо особено. И аз като да трябваше да се радвам, но не радвах. Мама ми връчи чантата на следващия ден след тържеството, само тя, в спалното на групата от детската градина, но аз не се радвах. Нямах нужда от особена чанта, исках да получа обикновена, като на всички, но затова пък заедно с всички, а не аз сам по време на следобедната почивка, някак тайничко.

Но на училище исках да ходя. Макар почти всички деца да не искаха, даже се считаше за готино: като те питат възрастните искаш ли да ходиш на училище, да отговаряш "Не". Това се считаше за нормално, възрастните не ти се караха за това, а те потупваха по рамото и казваха, нищо, с времето ще ти хареса. А аз отговарях, че да, искам на училище. Мен не ме потупваха по рамото и нямаше какво да ми кажат. Цял живот исках да бъда като всички, но не ми се получаваше. Цял живот бях сам и някак отстрани.

Аз бих първия звънец. Но аз не го очаквах - не ме бяха предупредили, макар възрастните със сигурност са знаели от по-рано. Сега разбирам, че не е имало и не е можело да има други кандидатури: бях най-умното момченце в групата, моята майка беше учителка в нашата детска градина и аз имах някаква особена раница, нещо като синя. За ръка ме водеше някаква десетокласничка, вероятно отличничка, а аз звънях звънеца. Той звънеше много лошо: за звъна вътре в него отговаряше някаква гайка на връвчица, а тъй като аз държах красиво звънеца за дръжката отдолу, а със звънящата част нагоре, гайката се криеше някъде вътре, закачаше се за нещо и отказваше да звъни нормално. Ние с отличничката вървяхме в кръг, аз бях малко шашардисан, защото бях изморен, като всички първолаци, да стоя на слънцето на училищния двор, опитавах се да звъня с незвънящия звънец и доста глупаво се усмихвах. Най-сетне почнах да го тръскам по-силно, гайката извлече няколко печални тенекиени звънтежа и ние стигнахме до високо стълбище. След това в колоните включиха силно някакъв училищен валс и всички тръгнахме нагоре, в страната на тежките знания.

Харесваше ми да ходя на училище, но за кратко. Обичах да се уча, но да ходя на училище - не много. Разрушаваше ме съветската система на образование - тази рутина, това зубрене, тегавите и лепкави, като смола, уроци. Обичах физкултурата, ръчния труд и междучасията, там имаше поне някаква свобода. Не мога да кажа, че обичах математиката: според мен е малко ненормално да обичаш математиката, това е все едно от дете да мечтаеш да работиш като касиер, просто не ме затрудняваше и решавах всички контролни за половин урок. Руският език беше крайно скучен предмет, а пък литературата, както и историята просто обожавах - там беше много интересно и малко по-свободно, отколкото на другите уроци. Учителите по руски и литература обичаха да четат съчиненията ми на глас, прави насред класа. Това не се харесваше на никого, включително и на мен.

В пионерската организация само за няколко години направих главозамайваща кариера от отговорник на класа до тръбач - много бързо се разбра, че никак не се стремя към обществено-политически живот, плюс това на тръба в класа не можеше са свири никой, а аз поне се справях по-добре от останалите... И до края на пионерските години тръбях една простичка мелодия, когато внасяха-изнасяха знамето, стоях до барабанчика, пак някъде отстрани.

Селските учители бяха доста слаби, но повечето бяха добри - лош човек не би отишъл да работи в училище. Сега обаче разбирам, че нивото на преподаване при нас не беше нещо особено, а тогава, от третия чин, всичко ми се струваше уж добро. Но веднъж при нас една година работи учителка по руски от града. Не могла да си намери място за учебната година, тя пътуваше при нас в селото да учи местните серсеми, включително и мен. Тогава, седейки в моя пети клас, не можех да определя, че тя беше много добър и силен учител. Просто на нейните уроци ми беше много интересно, даже на руски, да не говоря за литература, която тогава ми стана любим предмет, не само като урок, а въобще. Тя ми открехна цял свят - как и с какво вече не помня, но след една година нейно преподаване нещо в мен се промени. Това беше истински учител. А след година тя си замина в града и на нейно място дойде друга, която дотогава беше обучавала началните класове, сега беше постъпила задочно в институт и се бе прехвърлила в по-горните класове. И аз за първи път почнах да имам конфликти с учител - бях поразен от разликата, подхода, новите идиотски изисквания по шаблон. Вече можех да чета само препоръчани глави, а не целите книги. Как можеш да четеш глави от книга, какво въобще можеш да разбереш от нея? Или всичко това е само за да можеш да отговориш правилно на въпросите за книгата, които бяха написани в края на учебника? Това ме дразнеше и не си мълчах. Просто не ми беше интересно, но на своите тринадесет години не можех да противопоставя нищо аргументирано и недоволството ми нарастваше само до дрязги с новия учител. На целия клас му беше все тая, на тези момичета-отличнички и добри момчета, които знаеха училищната програма за пет и шест, и пишеха нещо там с прилежен почерк в прилежните си тетрадки. Останалите, които живееха на принципа "само да не ме изпитат", тези проблеми още по-малко ги касаеха, за тях това не представляваше никакъв проблем. А мен за това, че постоянно задавах неудобни въпроси, редовно ме гонеха от клас и половината от уроците както по литература, така и по история прекарвах в коридора.

Историята стана вторият ми любим предмет. Самата историчка беше много по-интелигента от истеричката по руски, но тя също не ме обичаше много, когато с нея постоянно влизахме в спорове по принципиални въпроси, задавани с несдържаността на юношеския минимализъм и отсъствие на каквато и да е толерантност, и мен пак ме изпращаха в коридора. От прозореца на коридора до кабинета по руски се виждаше главният вход, там винаги минаваше някой и не беше много скучно, а от историческия коридор добре се виждаше училищният стадион, там често някой тичаше в далечината в разноцветни спортни екипи, а на скамейките седяха освободените от физкултура, но задължени да присъстват на урока, облечени в еднакви кафяви роби на учащите в страната на робите.

Но трябва да отдам дължимото на двете ми учителки - те не ми намаляваха оценките, макар, мисля, до днес ги втриса от фамилията ми.

Като малък дружах с Миша. Като малък въобще с много хора дружах, а с Миша ходехме в една група в детската градина. То всъщност целият клас ходеше в нея, но аз дружах с Миша повече от всички. С Миша отначало дори седяхме на един чин, но после бързо се изясни, че той е бъдещ тройкаджия и хулиган и нас ни сложиха на различни чинове, вероятно, за да не ме развали. Сложиха ме да седя до момиче, което стана добро момиче с перспектива да премине към отличничка. Но когато в пети клас я разместиха обратно от мен, тя рязко стана отново просто добро момиче с перспектива на тройкаджийка. А до мен сложиха ново момиче, с което следващата година ни приеха първи за пионери, защото тя стана втора по успех в класа. После, предусещайки нещо нередно, клрасната я размести от мен и тя едва завърши училище с тройки. Съседството с мен водеше до върхове и спадове в учението на няколко души, докато в девети клас не ме сложиха да седя до Дракона. А тъй като той отдавна и стабилно преминаваше от двойката към тройката, освен това лошо четеше, като сричаше, пишеше още по-лошо и не се стремеше към никакви върхове на знанието, пък и нямаше да му повярват, затова по-нататъшното ни съседство никак не се отрази на неговите оценки. Драконът се състоеше от примерно сто килограма мишци, по-голямата част от училището беше прекарал на тренировки, лагери и шампионати, на шестнадесет печелеше всичко, което можеше да се спечели, и към последните класове почнахме да го виждаме вече редовно. Сложиха го да седне до мен и учителите му пишеха тройки вече за липса на отсъствия и мигащи очи вместо отговори.

Но аз исках да пиша за Миша. Всъщност аз все за себе си пиша, но това парченце ще бъде през Миша. В първи клас го преместиха от мен до едно обикновено момиче, те споделяха тройки, двойки и крайно редките четворки за двамата и седяха на един чин до края на 9-и клас. Към края на началното училище вече беше ясно кой и как ще се учи, по-точно, вече се учи. Но съществуването в парниковите условия на един учител до 4 клас все още не така забележимо диференцира разликата в оценките и знанията, всички се движат повече или по-малко на групи, пропадайки рязко надолу само в особено тежките случаи. През цялото начално училище се стараех да бъда като всички и с всички и като че се получаваше. Бях един от най-добрите, но това никак не ме караше да изпъквам и никого не дразнеше. Проблемите започнаха, когато ние се измъкнахме от малкия свят на едната класна стая на просторите на цялото училище при различни учители. Рязко се разбра, че болшинството при нас са двойкаджии, малко с добър - добристи, но главно добристки, много двойкаджии, а отличниците бяха катастрофално малко и аз някак си между тях. Не че се пънех да получавам добри оценки - никога особено не съм учил нищо, а още по-малко зазубрял, просто ми харесваше да се уча, свикнах всичко да правя добре и затова ученето ми вървеше леко. Класна в 4-и клас ни стана доста възрастна лелка, математичка, тя май видя в мен новия Ейлер[1] и ме обичаше. Целият клас реши, че съм й любимец и затова получавам петици[2] и похвали просто така, макар другите рядко да виждат това от нея - тя най-вече хващаше момчетата за косата на врата и ги размяташе по класа, казвайки по различен начин думата "безделник". Конфликтът назряваше, но аз не се и досещах за него. Всичко изригна,когато в края на учебната година се сбих с Миша. Той беше по-нисък от мен, но много як и едър по природа, аз пък по природа кой знае защо бях доста слаб и тогава още не много висок. По онова време не бяхме близки приятели, но не бяхме и врагове. Сбихме се заради някаква дреболия в коридора по време на междучасието. Миша даже не ме удари, просто силно ме блъсна, така че отлетях към радиатора, не плачех, макар че ме заболя. Но не това беше проблемът, а това, че класната, която се появи в края на случката, видя всичко и, естествено, назначи за виновен Миша. По онова време той беше вече формален и неформален лидер сред учениците и всички с уважение го наричаха Миха, затова когато него и майка му на следващия ден ги извикаха при директора, целият клас, естествено, зае неговата страна, а решиха, че аз съм порта. И скоро се започна, по-точно започна адът. През следващата половин година станах парий и най-презираното същество в класа. По време на часовете, докато гледа учителят, все още се издържаше - най-много да получа шамар, когато той се обърне, но по-добре да не си спомням какво се случваше през междучасията и след часовете. И не става дума за физическото насилие или униженията, а за повсеместния ежедневен психически тормоз при активността на едни и мълчаливото одобрение на други. Не че всички наред ме биеха, просто мнозина искаха да ме унизят, и с когото и да се сбиех (дори ако побеждавах, което се случваше крайно рядко, като се има предвид слабото ми телосложение), класът винаги заставаше на страната на моя противник и ставаше само по-лошо. Криех се, бягах, защитавах се както можех, само не се оплаквах и не молех за пощада. Главната ми задача беше да оживея някак си през междучасията и после незабелязано да се измъкна от училище. Във всеки детски колектив има един такъв отхвърлен, недосегаем, обект на общи насмешки и постоянни унижения, над който се присмиват всички и всеки в класа, по-точно едните, а другите просто гледат. Това трудно се издържа и не може да се промени, това е по-лошо, отколкото кастите в Индия. Само ако смениш училището или убиеш някого, но не мисля, че второто щеше помогне.

Това продължаваше почти пет години, отначало често, после по-рядко и повече по навик, но все пак. В класната стая, в съблекалнята, във физкултурния салон, в столовата, в тоалетната, в парка зад училище - навсякъде. Пет години ад. Не разказвах нищо на мама, но тя сама се досещаше и няколко пъти, особено в началото, ми предлагаше да се преместя в друго училище - за това трябваше всяка сутрин да пътувам до друго село и още това означавше да се предам. Но даже в това не беше работата - просто исках да съм някак си тук, с всички, като всички, дори и въпреки всичките унижения, исках да стана свой за своите. Но това някак не се получаваше. Както преди се учех по-добре от всички - умно момче с отлична памет, но учителите продължаваха да ме гонят от урок заради пререкания, а класът не ме броеше за човек. Опитах се и да пуша, и да играя с момчетата на пари, но вече никога нямаше да стана за тях свой, винаги оставах някъде отстрани и по-долу. В класа идваха нови ученици, те преминаваха през трудния етап на врастването - кой по-бързо, кой по-бавно, с техните унижения и побои, но те така или иначе не заемаха мястото на най-последния човек в класа, защото това място беше заето. Заето от мен. Сега ми е лесно да си давам на тогавашния себе си съвети: да се бия по-зло и до края, да не се защищавам, да се преместя все пак в друго училище или в нещо да стана по-як от другите и те да почнат да ме уважават - учението в този план не се котираше. Но това е сега. Тогава, а и сега единайсетгодишно дете в такава ситуация няма шансове да я промени. Единственият начи да станеш свой е да се провалиш в ученето, да не се отделяш, постоянно да се огъваш, и тогава може би ще получиш мястото на едно от момчетата за всичко от обкръжението на лидерите. Но аз не исках такава съдба. Аз исках да стана свой, като остана самия себе си, то това кой знае защо не се получаваше. И затова се налагаше само да търпя и да чакам. Може би затова станах такъв затворен и упорит? Може би. Но не мисля, че само заради това, още много неща се случваха с мен в онези години - и добри, и лоши. И тъй като всичко рано или късно свършва, постепенно спря и този тормоз - всички поотраснаха малко, поразбъркаха се, и към 9-и клас вече не ме закачаха, и с някои, а после с мнозина, в това число и с бившите ми врагове, почвах да дружа отново. След това много тройкаджии и четворкаджии отидоха в техникуми и училища, едните учеха до института, другите - до армията. Обединиха ни със съседен клас и започна съвсем различен живот.

Оформихме си малка компания и последните два класа прелетяха в някакъв чудесен сън, вероятно като компенсация за онези пет години на отхвърлен. Не се учех по-зле, но ходех на училище вече не за знания, а за развлечение. Макар и да оставах един от най-добрите ученици, по-точно най-добрият ученик (имаше още едва-две най-добри ученички), но в моето свидетелство имаше няколко четворки, затова ми предложиха още веднъж да се явя на матури, за да получа медал. Отказах, защото тогава не разбирах добре защо ми е, впрочем не разбирам това и сега. На последния звънец носех на рамо първолачка и в нейните ръце беше все още оня звънец с гайката. Бях предварително предупредил малката, че трябва да го държи с камбаната надолу и гайката този път звънеше много по-весело.

А след последния звънец бяха матурите - пет изпита, които, аз, естествено, всичките издържах с петица. Последна беше моята, макар вече не толкова любима, но все така предана математика. За двайсет минути реших първите четири задачи и вече половин час седях над задачата за триъгълници, и накрая разбрах, че няма да я реша и че ще получа четворка. Почнах да се потя и да трия чело, но това, както винаги, не помагаше. Петнайсет минути преди края на изпита се разбра, че всички са се спънали в тези триъгълници, в това число и останалите две отличнички и че никой няма да получи петица. Първата ми класна по онова време вече се беше пенсионирала, и нас, след като ни прехвърляха от един на друг учител, последната година ни дадоха на нова математичка. Тя, като видя нашите дела на последния, на нейния изпит, тримца ни, издържайки дотогава всички матури с петици, по един ни извика в коридора и мълчаливо ни показа решението на последната задача. Отначало не можех да разбера защо някой от изпитната комисия ме вика в коридора - бях развълнуван, че не мога да победя триъгълниците, оставаше малко време, вълнувах се и исках още малко да се поизпотя над задачата, но, разбира се, отидох, щом ме вика началството.

Като видях решението и го разбрах, веднага отидох на мястото си, като мислех в крачка. Вървях в бяла риза, пък и всички наоколо бяха в бяло и достатъчно празнични, но за мен стремително всичко стана лъжливо и мръсно. Седнах на мястото си и първата ми мисъл беше да оставя задачата нерешена и още по-добре - да напиша нещо по-така - последно послание към учителите, един вид. Но аз проявих малодушие. Исках да имам пет красиви петици на матурите, исках да бъда, по-точно да остана пръв, един от най-добрите. И да направя това на всяка цена. И написах правилното, подсказано ми решение. И получих своята петица, петата, последната. Но не й се радвах. И тогава, и сега. Пропуснах възможността да получа заслужената си четворка и я изтъргувах за нечестна петица.

На абитуриентския бал всички, доволни, ръкопляскаха, и аз доволен, ръкоплясках. Връчиха ми дипломата първи, като на най-добър ученик и даже говореха нещо за "голям ръст и велики дела", но за мен беше отвратително.

Завърших училище, постъпих в институт на държавна поръчка, на много престижен факултет, със собствени усилия. Там се влизаше с връзки и простосмъртен от село много трудно можеше да се промъкне, но аз успях -  последен в списъка сред златните медалисти, но успях. Преди това роднини ми предлагаха да замина за друг град, да постъпя стопроцентно в друг институт, който аз не исках, на специалност, която не ми беше интересна - отказах. Исках да ме приемат именно там, където кандидатствах, въпреки родителите, практически без шансове за успех. Никого не слушах, направих това, което искам, и постигнах своето. Вярно, че след половин година занятия, след първата сесия, много силно се разочаровах в нашето висше училище, в което студентите се правят, че учат, а преподавателите - че преподават, зарязах учението, рязко станах тройкаджия, пропусках часове, нарушавах дисциплината и прекарах в стените на института пет прекрасни години от живота си, но това вече е съвсем друга история.

Не бях ходил обаче на училище напразно - все пак то ме научи на нещо, и не как да изчислявам тиръгълници, това не ми трябва - научих се да не се предавам и да не се продавам. Да не се предавам и да не се продавам. Да не се предавам. И да не се продавам. И още - че съвсем не е задължително да бъдеш като всички.

________________

Превод: РР

* Олег Генадиевич Сенцов e украински кинорежисьор, сценарист и писател. Получава известност през 2012 г. с дебютния си филм "Геймер", участвал в много международни фестивали.

Сборникът "Разкази" (2015) , според думите на писателя Андрей Курков, е "автобиографична проза на щастлив човек". Алексей Курилко определя тези спомени за детството като "поглед към своите детски постъпки пред призмата на морала на възрастния".

[1] Леонард Ойлер (1707 - 1783) е швейцарски математик, физик и астроном, работил през голяма част от живота си в Русия и Прусия. Смятан е за един от най-великите математици на 18 век, както и за един от най-значимите математици на всички времена. 

[2] Т.е. отлични оценки (петобална система за оценки, където петицата е най-високата оценка).

Извинете за безпокойството

Украинските заложници в руските затвори продължават гладните си стачки:

Владимир Балух -100 дни
Олег Сенцов - 44 дни
Александър Шумков - 33 дни

Владимир Балух е фермер от Крим, който закачил украинско знаме на двора си. Задържан след обиск през декември 2016. През януари 2018 е осъден на 3,5 години за уж намерените в дома му патрони и тротилови шашки.

Олег Сенцов - кинорежисьор, задържан през пролетта на 2014 г., осъден за подпалване на една врата и на един перваз, в които не е участвал. През август 2015 г. е осъден на 20 години.

Александър Шумков - отвлечен през август 2017, обвинява се в членство в забранения в РФ "Правый сектор", в момента се намира в следствен изолатор в Брянск.

Извинете за безпокойството.

Няма да дадем на некачествената руска техника да погребе китайския народ!

Остра и обидна бележка в китайската социална мрежа WeChat за споразумението между Китай и Русия за сътрудничество в областта на ядрената енергетика.

Самият факт от публикуването на превода на сайта на прокремълската RIA Novosti е невероятно: копирам текста тук, за всеки случай.

Заглавие: Няма да дадем на некачествената руска техника да погребе китайския народ!

Автор: Мао Чжао

"Въпреки че руснаците знаят как да изграждат атомни електроцентрали, те все още нямат достатъчно техническо ниво. Всички руски предприятия, включени в 500-те най-мощни, са петролни или финансови компании, сред които няма нито една промишлена. Техническото ниво на руската промишленост е все още ниско, а произвежданите продукти са известни с ниското си качество. Вземете например отбранителната промишленост, която произвежда откровено безполезни боклуци.

[Индия] купи около хиляда самолета MiG-21, от които половината се разпаднаха. Шокираните индийци помолиха да бъдат сменени непригодните самолети с нови (...), но, купувайки най-новите Su-27 и Su-30, те получиха от Русия "летящи ковчези".

В Сирия Русия разгърна противоракетни системи S-400, които не можеха да открият самолети американски образец. Например, израелските самолети прелитаха над S-400 абсолютно безпрепятствено.

[Авторът] Мао Чжао смята, че с оглед на ниското качество на руската продукция, страните, които искат да я купят, трябва да премислят два пъти, особено когато става дума за оборудване за атомни електроцентрали. Използването на руско оборудване може да застраши живота и сигурността на хората (...). Не бива народът да се счита за опитни мишки (...).

Не дадим некачественной российской технике похоронить китайский народ!

18.06.2018

Мао Чжао (猫爪)

В ходе саммита ШОС, проходившего в китайском городе Циндао, Россия и Китай заключили крупнейший за всю историю договор на сумму 20 миллиардов юаней о сотрудничестве в сфере ядерной энергетики. Ожидаемые затраты составят 100 миллиардов юаней. Удивление в профессиональной среде вызвало намерение использовать для осуществления данного проекта переделанные Россией американские атомные энергоустановки.

Баба, Олег Сенцов

Олег Сенцов*

Имах баба и не я обичах. Понякога е така. Понякога се случва, че се раждаш като жена, живееш в малко селце, цял  живот работиш, от четирите ти деца оцелява само едно, съпругът ти в крайна сметка отива при друга, а ти оставаш сама. Всъщност, не съвсем сама, а с дете. После детето пораства, заминава да учи, после - в армията, след това се жени и заминава да живее много далеч, вече завинаги. И тогава ти оставаш сама. Не си представям всичко това и никак не ми се иска да си го представям. Синът пристига много рядко, довежда внука или внучката. Но те гостуват за кратко и с нежелание. После ти ставаш на седемдесет, синът пристига за последно, вие продавате тази стара дървена къща и ти се преместваш да живееш при него, много надалеч, в каменна къща. В нея вече живеят, освен сина, неговата жена и внукът с внучката. Те всички не ти се радват. Но никой не те обижда, търпят те - това се нарича "да си гледаш родителите". Стаята е самостоятелна, нова, предметите в нея са стари, докарани от дървената къща. Стаята бързо поема миризмата им и започва да мирише на старост. Пенсията ти носят редовно, никой не ти я взима и даже не я иска, можеш да я похарчиш както ти хрумне. Обикновено ти хрумва да отидеш до магазина, понякога - да дадеш част на жената на сина - парите във всички семейства не стигат и това семейство не е изключение. Останалите - на влог, така е прието. Ти правиш това и семейството, в което живееш, прави това. Така трябва, така е по-сигурно. Всеки втори ден ти носят вестници, можеш да ги прочетеш. Понякога те викат да гледаш телевизия в общата стая. Редовно те викат да се храниш. В събота - баня и "Имате ли нужда да ви изпера нещо?" Вечер можеш да се молиш, на колене в старата нощница. Нощем ползваш трилитров буркан (да ходиш до тоалетната е тъмно и студено). Още можеш да пишеш писма на също такива баби, много далеч, и понякога да получаваш отговори. С годините се изпращат все по-малко и малко писма. Всички тия занимания заемат малка част от времето. През останалото време можеш да седиш в стаята си до прозореца и да гледаш през него. Всичко се вижда - кой идва, кой си отива, кой идва до комшулука от едната страна, кой - от тази, кой върви по улицата, кой преминава. Улицата, вярно, се вижда лошо - по-добре се вижда вратата, но пък прозорецът е голям, с перденца. Понякога можеш да се скриеш зад тях, за да не те видят, че всичките ги наблюдаваш. И така - дванайсет години... Дванайсет години баба живя с мен в една къща. Какво знаех за нея? Нищо. А тя за мен? Още по-малко. Разговаряхме ли с нея? Да. За какво? За нищо. Тя ми додяваше понякога със старческите си разговори, а те ми бяха ненужни и аз се изнизвах от тях или просто се изнизвах. Тя беше не много умна, малко неприятна, доста дебела и стара и аз не я обичах. Обичаше ли ме тя? Не зная. Тогава не мислех за това - бях млад, кльощав, понякога умен и донякъде възпитан, затова не я обиждах, но я търпях. И тайничко ѝ се присмивах. В това семейство всички ѝ се присмиваха и често ѝ се дразнеха, с повод и без. Тя не страдаше особено, но не беше и щастлива. Внучката се омъжи, заживя отделно, не след дълго ѝ се роди дете - правнук. Внучката и мъжът ѝ живееха наблизо и често идваха на гости с количка, в която беше детето. Детето беше още много малко и затова постоянно спеше, но баба все пак изнасяше от стаята си табуретка и бързичко сядаше до количката -  това се наричаше "да си гледаш внуците". После детето порасна и го гледаше вече жената на сина, която, на шега и във връзка с новия ѝ статус, също започнаха да наричат баба. А на старата баба не ѝ доверяваха правнука, въобще малко неща ѝ доверяваха в тази къща - ами ако направи нещо не така и на жената на сина не ѝ хареса. Но баба все пак успяваше да направи нещо и, разбира се, неправилно, и, разбира се, на жената на сина не ѝ харесваше. Всяка вечер се случваше шлифован до нюанси и превърнат на практика в обряд разговор за чиниите:

- Люся, върви, аз ще измия чиниите.

- Сама ще ги измия, няма много за миене.

И така всяка вечер, всеки ден - тихо мълчаливо неприемане и търпение, а не уважение и търпимост. А баба не се обиждаше. Тя бе израснала и бе живяла през целия си живот на село, сричаше, като четеше, беше обикновена, не много умна, малко дебела и стара, плюс това бе започнала да чува лошо. Здравето ѝ беше добро, тя почти никога не боледуваше, макар често да се оплакваше, особено от сърце, но това не безпокоеше никого особено. А после в един тих летен ден нейният син умря и тя седеше на пейка в двора на каменната къща и плачеше, очите ѝ се бяха зачервили, а дланите ѝ постоянно потупваха колената. Вечерта дойдоха хора, всички я жалеха, бяха много. Те жалеха цялото семейство, в това число и баба, и на нея ѝ беше приятно, че ѝ обръщат внимание. Животът продължи. Той не свърши. Животът въобще никога не свършва, даже ако някой си отиде от него. Баба започна да забравя имена и дати, чайника на огъня, пусната вода или газ. Тя не боледуваше по-често, но се чувстваше по-зле, още по-силно остаря и започна да създава все повече проблеми. Внукът вече отдавна живееше в града, правнукът порасна и ходеше на училище, той още по-малко от останалите се интересуваше от делата на баба. Тя живееше сама, по-точно с жената на сина, отдавна беше надхвърлила осемдесетте. Жената на сина също остаря и боледуваше, все по-трудно и неудобно ѝ беше да се грижи за ненужен и нелюбим човек. Така минаха няколко години, последната година - с думите "Тя сега ми е никоя... Не мога да се грижа повече за нея... Там ще ѝ е по-добре... Там работи една позната, там е хубаво..."

Нямаше събрание и гласуване, имаше мълчаливо съгласие. В един от дните баба и нещата ѝ ги опаковаха и ги натовариха на лека кола. Казаха ѝ, че я карат в болница, баба се зарадва (по това време тя вече съвсем зле съобразяваше) и я откараха в старчески дом. Пак там преведоха пенсията ѝ, дадоха документите ѝ ние вече нямахме баба. Живеех в същия град, където беше болницата, имах семейство, деца. Дори и ако си спомнях баба, то рядко, никога не питах за нея и така и не поисках да я видя. Беше ме срам и се чувствах неудобно. Не я обичах, тя беше стара, малко неприятна, дебела и не много умна, стараех се да не мисля за нея и на практика я забравих. Мама отначало я посещаваше от време на време, а после престана - тя също ставаше по-скоро стара, отколкото млада, и по-скоро болна, отколкото здрава.

За баба в нашето семейство повече не говорехме. Минаха някакви години, като че някой ни каза, че е умряла. Кой и на кого беше казал не беше съвсем ясно, но никой не започна да уточнява и животът някак си продължи за всички. После минаха още няколко години и изведнъж се обадиха от болницата за старци и казаха, ето, баба ви умря неотдавна и роднините ѝ дали ще я погребат сами? Роднините отговориха, че да, ще я погребат, макар на тях май им бяха казали, че... е, впрочем не е важно, скоро ще дойдем. Внукът и внучката заминаха да вземат баба си от дома за старци. Като видя санитарките да пият чай с бонбони в сестринската стая, внучката направи скръбно лице и каза името и повода. Внукът отиде да разпознава тялото в моргата. Изкараха я на количка, тя лежеше на една страна, много стара, цялата изкривена и изсъхнала. И внукът не разпозна баба си, позна само дрехите. Но той не каза на никого нищо, а мълчаливо със санитаря премести много лекото тяло в ковчега. Капака заковаха веднага. Катафалка във вид на жълт автобус с черна лента подкара баба обратно към село, към земята, към сина. Внукът придържаше ковчега, да не го тресе. Шофьорът бързаше, бързо зариха могилата, хора нямаше, имаше гъста ноемврийска мъгла.

Имам още една баба. Тя живее много далече, вече е на много години. Виждам я много рядко, поне малко от малко, но я обичам. Макар и старичка и своенравна, тя е весела и добра. Тя е дребничка и суха. Тя вече е много старичка и много болна, много лошо схваща и създава много грижи. Тя живее с дъщеря си, по съвместителство моя леля. Леля също отдавна е вече по-скоро стара, отколкото млада, и по-скоро болна, отколкото здрава. Те постоянно се карат. Това се нарича "да гледаш баба си". С тях живее още дъщерята на дъщерята на дъщерята на баба, или просто казано внучка-правнучка. Това се нарича "да си гледаш внучката". Така и си живеят: стар, много стар и млад.

А своя дядо съм виждал жив само веднъж. Втория си дядо също съм виждал един път, но на снимка, макар че може и да не беше той, не съм сигурен. И още - много е лесно да обичаш онзи, който е далеч, и трудно онзи, който е редом. И още - лесно е да пишеш за това и е трудно да направиш нещо. Сега.

__________________

Превод: РР

* Олег Генадиевич Сенцов e украински кинорежисьор, сценарист и писател. Получава известност през 2012 г. с дебютния си филм "Геймер", участвал в много международни фестивали.

Сборникът "Разкази" (2015) , според думите на писателя Андрей Курков, е "автобиографична проза на щастлив човек". Алексей Курилко определя тези спомени за детството като "поглед към своите детски постъпки пред призмата на морала на възрастния".

34 дни гладна стачка на Олег Сенцов

Олег Генадиевич Сенцов e украински кинорежисьор, сценарист и писател. Получава известност през 2012 г. с дебютния си филм "Геймер", участвал в много международните фестивали.

През пролетта на 2014 г. е задържан от руските правоохранителни органи в Крим по подозрение за терористична дейност. През август 2015 г. е осъден на 20 години.

В делото става дума за три терористични акта:

1. Нощно подпалване на врата на офиса на "Русское единство". Ущърб: изгоряла врата. Участвали: Афанасиев, Чирний.

2. Нощно подпалване на офиса на "Единая Россия". Ущърб: обгорял перваз на прозорец. Участвали: Афанасиев, Чирний, Колченко.

3. (не се е състоял) Взривяване на паметника на Ленин. Планирало се да стане нощем, при отсъствие на хора. Ущърб: няма. Участвал: Чирний.

Олег Сенцов: Не участва в нито един от "терористичните актове". Признат за лидер на терористична организация, която не съществува. Подложен на мъчения (душене, побой). Не се признава за виновен. Доказателствата срещу него са показанията на двама души, единият от които в съдебно заседание се отказва от тях, защото са дадени при мъчения. Насилствено обявен за гражданин на РФ. 20 години строг режим.

Александър Колченко: Охранявал по време на подпалването на перваза, не крие това, но не го счита за тероризъм, не се признава за виновен. Насилствено обявен за гражданин на РФ. 10 години строг режим.

Генадий Афанасиев: Подложен на мъчения с ток и противогаз, след година публично се отказва от дадените по време на мъчения показания против Сенцов. 7 години строг режим, помилван.

Алексей Чирний: Готвел взривяване на паметника на Ленин, без участието на другите фигуранти, за което свидетелстват СРС. Подложен минимум на побои. Насилствено обявен за гражданин на РФ. 7 години строг режим.