И всички се разсмяха

събота, 30 юни 2018 г.

Училище


Олег Сенцов*

На тържеството за завършване на детската градина не ми дадоха ученическа чанта, с която после да ходя на училище. На всички в редичката раздадоха, а на мен - не. Мама беше учителка, тя ме дръпна настрани и ми каза, че ще ми дадат чантата после, и то не такава, като на всички, а по-хубава. И наистина после ми я дадоха. Беше нещо като синя, а на останалите бяха кафяви. А моята беше уж по-красива и с презрамки - истинска раница, а на останалите - просто кафяви с дръжка, нищо особено. И аз като да трябваше да се радвам, но не радвах. Мама ми връчи чантата на следващия ден след тържеството, само тя, в спалното на групата от детската градина, но аз не се радвах. Нямах нужда от особена чанта, исках да получа обикновена, като на всички, но затова пък заедно с всички, а не аз сам по време на следобедната почивка, някак тайничко.
Но на училище исках да ходя. Макар почти всички деца да не искаха, даже се считаше за готино: като те питат възрастните искаш ли да ходиш на училище, да отговаряш "Не". Това се считаше за нормално, възрастните не ти се караха за това, а те потупваха по рамото и казваха, нищо, с времето ще ти хареса. А аз отговарях, че да, искам на училище. Мен не ме потупваха по рамото и нямаше какво да ми кажат. Цял живот исках да бъда като всички, но не ми се получаваше. Цял живот бях сам и някак отстрани.
Аз бих първия звънец. Но аз не го очаквах - не ме бяха предупредили, макар възрастните със сигурност са знаели от по-рано. Сега разбирам, че не е имало и не е можело да има други кандидатури: бях най-умното момченце в групата, моята майка беше учителка в нашата детска градина и аз имах някаква особена раница, нещо като синя. За ръка ме водеше някаква десетокласничка, вероятно отличничка, а аз звънях звънеца. Той звънеше много лошо: за звъна вътре в него отговаряше някаква гайка на връвчица, а тъй като аз държах красиво звънеца за дръжката отдолу, а със звънящата част нагоре, гайката се криеше някъде вътре, закачаше се за нещо и отказваше да звъни нормално. Ние с отличничката вървяхме в кръг, аз бях малко шашардисан, защото бях изморен, като всички първолаци, да стоя на слънцето на училищния двор, опитавах се да звъня с незвънящия звънец и доста глупаво се усмихвах. Най-сетне почнах да го тръскам по-силно, гайката извлече няколко печални тенекиени звънтежа и ние стигнахме до високо стълбище. След това в колоните включиха силно някакъв училищен валс и всички тръгнахме нагоре, в страната на тежките знания.
Харесваше ми да ходя на училище, но за кратко. Обичах да се уча, но да ходя на училище - не много. Разрушаваше ме съветската система на образование - тази рутина, това зубрене, тегавите и лепкави, като смола, уроци. Обичах физкултурата, ръчния труд и междучасията, там имаше поне някаква свобода. Не мога да кажа, че обичах математиката: според мен е малко ненормално да обичаш математиката, това е все едно от дете да мечтаеш да работиш като касиер, просто не ме затрудняваше и решавах всички контролни за половин урок. Руският език беше крайно скучен предмет, а пък литературата, както и историята просто обожавах - там беше много интересно и малко по-свободно, отколкото на другите уроци. Учителите по руски и литература обичаха да четат съчиненията ми на глас, прави насред класа. Това не се харесваше на никого, включително и на мен.
В пионерската организация само за няколко години направих главозамайваща кариера от отговорник на класа до тръбач - много бързо се разбра, че никак не се стремя към обществено-политически живот, плюс това на тръба в класа не можеше са свири никой, а аз поне се справях по-добре от останалите... И до края на пионерските години тръбях една простичка мелодия, когато внасяха-изнасяха знамето, стоях до барабанчика, пак някъде отстрани.
Селските учители бяха доста слаби, но повечето бяха добри - лош човек не би отишъл да работи в училище. Сега обаче разбирам, че нивото на преподаване при нас не беше нещо особено, а тогава, от третия чин, всичко ми се струваше уж добро. Но веднъж при нас една година работи учителка по руски от града. Не могла да си намери място за учебната година, тя пътуваше при нас в селото да учи местните серсеми, включително и мен. Тогава, седейки в моя пети клас, не можех да определя, че тя беше много добър и силен учител. Просто на нейните уроци ми беше много интересно, даже на руски, да не говоря за литература, която тогава ми стана любим предмет, не само като урок, а въобще. Тя ми открехна цял свят - как и с какво вече не помня, но след една година нейно преподаване нещо в мен се промени. Това беше истински учител. А след година тя си замина в града и на нейно място дойде друга, която дотогава беше обучавала началните класове, сега беше постъпила задочно в институт и се бе прехвърлила в по-горните класове. И аз за първи път почнах да имам конфликти с учител - бях поразен от разликата, подхода, новите идиотски изисквания по шаблон. Вече можех да чета само препоръчани глави, а не целите книги. Как можеш да четеш глави от книга, какво въобще можеш да разбереш от нея? Или всичко това е само за да можеш да отговориш правилно на въпросите за книгата, които бяха написани в края на учебника? Това ме дразнеше и не си мълчах. Просто не ми беше интересно, но на своите тринадесет години не можех да противопоставя нищо аргументирано и недоволството ми нарастваше само до дрязги с новия учител. На целия клас му беше все тая, на тези момичета-отличнички и добри момчета, които знаеха училищната програма за пет и шест, и пишеха нещо там с прилежен почерк в прилежните си тетрадки. Останалите, които живееха на принципа "само да не ме изпитат", тези проблеми още по-малко ги касаеха, за тях това не представляваше никакъв проблем. А мен за това, че постоянно задавах неудобни въпроси, редовно ме гонеха от клас и половината от уроците както по литература, така и по история прекарвах в коридора.
Историята стана вторият ми любим предмет. Самата историчка беше много по-интелигента от истеричката по руски, но тя също не ме обичаше много, когато с нея постоянно влизахме в спорове по принципиални въпроси, задавани с несдържаността на юношеския минимализъм и отсъствие на каквато и да е толерантност, и мен пак ме изпращаха в коридора. От прозореца на коридора до кабинета по руски се виждаше главният вход, там винаги минаваше някой и не беше много скучно, а от историческия коридор добре се виждаше училищният стадион, там често някой тичаше в далечината в разноцветни спортни екипи, а на скамейките седяха освободените от физкултура, но задължени да присъстват на урока, облечени в еднакви кафяви роби на учащите в страната на робите.
Но трябва да отдам дължимото на двете ми учителки - те не ми намаляваха оценките, макар, мисля, до днес ги втриса от фамилията ми.
Като малък дружах с Миша. Като малък въобще с много хора дружах, а с Миша ходехме в една група в детската градина. То всъщност целият клас ходеше в нея, но аз дружах с Миша повече от всички. С Миша отначало дори седяхме на един чин, но после бързо се изясни, че той е бъдещ тройкаджия и хулиган и нас ни сложиха на различни чинове, вероятно, за да не ме развали. Сложиха ме да седя до момиче, което стана добро момиче с перспектива да премине към отличничка. Но когато в пети клас я разместиха обратно от мен, тя рязко стана отново просто добро момиче с перспектива на тройкаджийка. А до мен сложиха ново момиче, с което следващата година ни приеха първи за пионери, защото тя стана втора по успех в класа. После, предусещайки нещо нередно, клрасната я размести от мен и тя едва завърши училище с тройки. Съседството с мен водеше до върхове и спадове в учението на няколко души, докато в девети клас не ме сложиха да седя до Дракона. А тъй като той отдавна и стабилно преминаваше от двойката към тройката, освен това лошо четеше, като сричаше, пишеше още по-лошо и не се стремеше към никакви върхове на знанието, пък и нямаше да му повярват, затова по-нататъшното ни съседство никак не се отрази на неговите оценки. Драконът се състоеше от примерно сто килограма мишци, по-голямата част от училището беше прекарал на тренировки, лагери и шампионати, на шестнадесет печелеше всичко, което можеше да се спечели, и към последните класове почнахме да го виждаме вече редовно. Сложиха го да седне до мен и учителите му пишеха тройки вече за липса на отсъствия и мигащи очи вместо отговори.
Но аз исках да пиша за Миша. Всъщност аз все за себе си пиша, но това парченце ще бъде през Миша. В първи клас го преместиха от мен до едно обикновено момиче, те споделяха тройки, двойки и крайно редките четворки за двамата и седяха на един чин до края на 9-и клас. Към края на началното училище вече беше ясно кой и как ще се учи, по-точно, вече се учи. Но съществуването в парниковите условия на един учител до 4 клас все още не така забележимо диференцира разликата в оценките и знанията, всички се движат повече или по-малко на групи, пропадайки рязко надолу само в особено тежките случаи. През цялото начално училище се стараех да бъда като всички и с всички и като че се получаваше. Бях един от най-добрите, но това никак не ме караше да изпъквам и никого не дразнеше. Проблемите започнаха, когато ние се измъкнахме от малкия свят на едната класна стая на просторите на цялото училище при различни учители. Рязко се разбра, че болшинството при нас са двойкаджии, малко с добър - добристи, но главно добристки, много двойкаджии, а отличниците бяха катастрофално малко и аз някак си между тях. Не че се пънех да получавам добри оценки - никога особено не съм учил нищо, а още по-малко зазубрял, просто ми харесваше да се уча, свикнах всичко да правя добре и затова ученето ми вървеше леко. Класна в 4-и клас ни стана доста възрастна лелка, математичка, тя май видя в мен новия Ейлер[1] и ме обичаше. Целият клас реши, че съм й любимец и затова получавам петици[2] и похвали просто така, макар другите рядко да виждат това от нея - тя най-вече хващаше момчетата за косата на врата и ги размяташе по класа, казвайки по различен начин думата "безделник". Конфликтът назряваше, но аз не се и досещах за него. Всичко изригна,когато в края на учебната година се сбих с Миша. Той беше по-нисък от мен, но много як и едър по природа, аз пък по природа кой знае защо бях доста слаб и тогава още не много висок. По онова време не бяхме близки приятели, но не бяхме и врагове. Сбихме се заради някаква дреболия в коридора по време на междучасието. Миша даже не ме удари, просто силно ме блъсна, така че отлетях към радиатора, не плачех, макар че ме заболя. Но не това беше проблемът, а това, че класната, която се появи в края на случката, видя всичко и, естествено, назначи за виновен Миша. По онова време той беше вече формален и неформален лидер сред учениците и всички с уважение го наричаха Миха, затова когато него и майка му на следващия ден ги извикаха при директора, целият клас, естествено, зае неговата страна, а решиха, че аз съм порта. И скоро се започна, по-точно започна адът. През следващата половин година станах парий и най-презираното същество в класа. По време на часовете, докато гледа учителят, все още се издържаше - най-много да получа шамар, когато той се обърне, но по-добре да не си спомням какво се случваше през междучасията и след часовете. И не става дума за физическото насилие или униженията, а за повсеместния ежедневен психически тормоз при активността на едни и мълчаливото одобрение на други. Не че всички наред ме биеха, просто мнозина искаха да ме унизят, и с когото и да се сбиех (дори ако побеждавах, което се случваше крайно рядко, като се има предвид слабото ми телосложение), класът винаги заставаше на страната на моя противник и ставаше само по-лошо. Криех се, бягах, защитавах се както можех, само не се оплаквах и не молех за пощада. Главната ми задача беше да оживея някак си през междучасията и после незабелязано да се измъкна от училище. Във всеки детски колектив има един такъв отхвърлен, недосегаем, обект на общи насмешки и постоянни унижения, над който се присмиват всички и всеки в класа, по-точно едните, а другите просто гледат. Това трудно се издържа и не може да се промени, това е по-лошо, отколкото кастите в Индия. Само ако смениш училището или убиеш някого, но не мисля, че второто щеше помогне.
Това продължаваше почти пет години, отначало често, после по-рядко и повече по навик, но все пак. В класната стая, в съблекалнята, във физкултурния салон, в столовата, в тоалетната, в парка зад училище - навсякъде. Пет години ад. Не разказвах нищо на мама, но тя сама се досещаше и няколко пъти, особено в началото, ми предлагаше да се преместя в друго училище - за това трябваше всяка сутрин да пътувам до друго село и още това означавше да се предам. Но даже в това не беше работата - просто исках да съм някак си тук, с всички, като всички, дори и въпреки всичките унижения, исках да стана свой за своите. Но това някак не се получаваше. Както преди се учех по-добре от всички - умно момче с отлична памет, но учителите продължаваха да ме гонят от урок заради пререкания, а класът не ме броеше за човек. Опитах се и да пуша, и да играя с момчетата на пари, но вече никога нямаше да стана за тях свой, винаги оставах някъде отстрани и по-долу. В класа идваха нови ученици, те преминаваха през трудния етап на врастването - кой по-бързо, кой по-бавно, с техните унижения и побои, но те така или иначе не заемаха мястото на най-последния човек в класа, защото това място беше заето. Заето от мен. Сега ми е лесно да си давам на тогавашния себе си съвети: да се бия по-зло и до края, да не се защищавам, да се преместя все пак в друго училище или в нещо да стана по-як от другите и те да почнат да ме уважават - учението в този план не се котираше. Но това е сега. Тогава, а и сега единайсетгодишно дете в такава ситуация няма шансове да я промени. Единственият начи да станеш свой е да се провалиш в ученето, да не се отделяш, постоянно да се огъваш, и тогава може би ще получиш мястото на едно от момчетата за всичко от обкръжението на лидерите. Но аз не исках такава съдба. Аз исках да стана свой, като остана самия себе си, то това кой знае защо не се получаваше. И затова се налагаше само да търпя и да чакам. Може би затова станах такъв затворен и упорит? Може би. Но не мисля, че само заради това, още много неща се случваха с мен в онези години - и добри, и лоши. И тъй като всичко рано или късно свършва, постепенно спря и този тормоз - всички поотраснаха малко, поразбъркаха се, и към 9-и клас вече не ме закачаха, и с някои, а после с мнозина, в това число и с бившите ми врагове, почвах да дружа отново. След това много тройкаджии и четворкаджии отидоха в техникуми и училища, едните учеха до института, другите - до армията. Обединиха ни със съседен клас и започна съвсем различен живот.
Оформихме си малка компания и последните два класа прелетяха в някакъв чудесен сън, вероятно като компенсация за онези пет години на отхвърлен. Не се учех по-зле, но ходех на училище вече не за знания, а за развлечение. Макар и да оставах един от най-добрите ученици, по-точно най-добрият ученик (имаше още едва-две най-добри ученички), но в моето свидетелство имаше няколко четворки, затова ми предложиха още веднъж да се явя на матури, за да получа медал. Отказах, защото тогава не разбирах добре защо ми е, впрочем не разбирам това и сега. На последния звънец носех на рамо първолачка и в нейните ръце беше все още оня звънец с гайката. Бях предварително предупредил малката, че трябва да го държи с камбаната надолу и гайката този път звънеше много по-весело.
А след последния звънец бяха матурите - пет изпита, които, аз, естествено, всичките издържах с петица. Последна беше моята, макар вече не толкова любима, но все така предана математика. За двайсет минути реших първите четири задачи и вече половин час седях над задачата за триъгълници, и накрая разбрах, че няма да я реша и че ще получа четворка. Почнах да се потя и да трия чело, но това, както винаги, не помагаше. Петнайсет минути преди края на изпита се разбра, че всички са се спънали в тези триъгълници, в това число и останалите две отличнички и че никой няма да получи петица. Първата ми класна по онова време вече се беше пенсионирала, и нас, след като ни прехвърляха от един на друг учител, последната година ни дадоха на нова математичка. Тя, като видя нашите дела на последния, на нейния изпит, тримца ни, издържайки дотогава всички матури с петици, по един ни извика в коридора и мълчаливо ни показа решението на последната задача. Отначало не можех да разбера защо някой от изпитната комисия ме вика в коридора - бях развълнуван, че не мога да победя триъгълниците, оставаше малко време, вълнувах се и исках още малко да се поизпотя над задачата, но, разбира се, отидох, щом ме вика началството.
Като видях решението и го разбрах, веднага отидох на мястото си, като мислех в крачка. Вървях в бяла риза, пък и всички наоколо бяха в бяло и достатъчно празнични, но за мен стремително всичко стана лъжливо и мръсно. Седнах на мястото си и първата ми мисъл беше да оставя задачата нерешена и още по-добре - да напиша нещо по-така - последно послание към учителите, един вид. Но аз проявих малодушие. Исках да имам пет красиви петици на матурите, исках да бъда, по-точно да остана пръв, един от най-добрите. И да направя това на всяка цена. И написах правилното, подсказано ми решение. И получих своята петица, петата, последната. Но не й се радвах. И тогава, и сега. Пропуснах възможността да получа заслужената си четворка и я изтъргувах за нечестна петица.
На абитуриентския бал всички, доволни, ръкопляскаха, и аз доволен, ръкоплясках. Връчиха ми дипломата първи, като на най-добър ученик и даже говореха нещо за "голям ръст и велики дела", но за мен беше отвратително.
Завърших училище, постъпих в институт на държавна поръчка, на много престижен факултет, със собствени усилия. Там се влизаше с връзки и простосмъртен от село много трудно можеше да се промъкне, но аз успях -  последен в списъка сред златните медалисти, но успях. Преди това роднини ми предлагаха да замина за друг град, да постъпя стопроцентно в друг институт, който аз не исках, на специалност, която не ми беше интересна - отказах. Исках да ме приемат именно там, където кандидатствах, въпреки родителите, практически без шансове за успех. Никого не слушах, направих това, което искам, и постигнах своето. Вярно, че след половин година занятия, след първата сесия, много силно се разочаровах в нашето висше училище, в което студентите се правят, че учат, а преподавателите - че преподават, зарязах учението, рязко станах тройкаджия, пропусках часове, нарушавах дисциплината и прекарах в стените на института пет прекрасни години от живота си, но това вече е съвсем друга история.
Не бях ходил обаче на училище напразно - все пак то ме научи на нещо, и не как да изчислявам тиръгълници, това не ми трябва - научих се да не се предавам и да не се продавам. Да не се предавам и да не се продавам. Да не се предавам. И да не се продавам. И още - че съвсем не е задължително да бъдеш като всички.

________________
Превод: РР
* Олег Генадиевич Сенцов e украински кинорежисьор, сценарист и писател. Получава известност през 2012 г. с дебютния си филм "Геймер", участвал в много международни фестивали.
Сборникът "Разкази" (2015) , според думите на писателя Андрей Курков, е "автобиографична проза на щастлив човек". Алексей Курилко определя тези спомени за детството като "поглед към своите детски постъпки пред призмата на морала на възрастния".
[1] Леонард Ойлер (1707 - 1783) е швейцарски математик, физик и астроном, работил през голяма част от живота си в Русия и Прусия. Смятан е за един от най-великите математици на 18 век, както и за един от най-значимите математици на всички времена. 
[2] Т.е. отлични оценки (петобална система за оценки, където петицата е най-високата оценка).

сряда, 27 юни 2018 г.

Извинете за безпокойството

Украинските заложници в руските затвори продължават гладните си стачки:
Владимир Балух -100 дни
Олег Сенцов - 44 дни
Александър Шумков - 33 дни
Владимир Балух е фермер от Крим, който закачил украинско знаме на двора си. Задържан след обиск през декември 2016. През януари 2018 е осъден на 3,5 години за уж намерените в дома му патрони и тротилови шашки.
Олег Сенцов - кинорежисьор, задържан през пролетта на 2014 г., осъден за подпалване на една врата и на един перваз, в които не е участвал. През август 2015 г. е осъден на 20 години.
Александър Шумков - отвлечен през август 2017, обвинява се в членство в забранения в РФ "Правый сектор", в момента се намира в следствен изолатор в Брянск.
Извинете за безпокойството.

понеделник, 18 юни 2018 г.

Няма да дадем на некачествената руска техника да погребе китайския народ!


Остра и обидна бележка в китайската социална мрежа WeChat за споразумението между Китай и Русия за сътрудничество в областта на ядрената енергетика.
Самият факт от публикуването на превода на сайта на прокремълската RIA Novosti е невероятно: копирам текста тук, за всеки случай.

Заглавие: Няма да дадем на некачествената руска техника да погребе китайския народ!
Автор: Мао Чжао
"Въпреки че руснаците знаят как да изграждат атомни електроцентрали, те все още нямат достатъчно техническо ниво. Всички руски предприятия, включени в 500-те най-мощни, са петролни или финансови компании, сред които няма нито една промишлена. Техническото ниво на руската промишленост е все още ниско, а произвежданите продукти са известни с ниското си качество. Вземете например отбранителната промишленост, която произвежда откровено безполезни боклуци.
[Индия] купи около хиляда самолета MiG-21, от които половината се разпаднаха. Шокираните индийци помолиха да бъдат сменени непригодните самолети с нови (...), но, купувайки най-новите Su-27 и Su-30, те получиха от Русия "летящи ковчези".
В Сирия Русия разгърна противоракетни системи S-400, които не можеха да открият самолети американски образец. Например, израелските самолети прелитаха над S-400 абсолютно безпрепятствено.
[Авторът] Мао Чжао смята, че с оглед на ниското качество на руската продукция, страните, които искат да я купят, трябва да премислят два пъти, особено когато става дума за оборудване за атомни електроцентрали. Използването на руско оборудване може да застраши живота и сигурността на хората (...). Не бива народът да се счита за опитни мишки (...).

Не дадим некачественной российской технике похоронить китайский народ!
18.06.2018
Мао Чжао (猫爪)
В ходе саммита ШОС, проходившего в китайском городе Циндао, Россия и Китай заключили крупнейший за всю историю договор на сумму 20 миллиардов юаней о сотрудничестве в сфере ядерной энергетики. Ожидаемые затраты составят 100 миллиардов юаней. Удивление в профессиональной среде вызвало намерение использовать для осуществления данного проекта переделанные Россией американские атомные энергоустановки.

събота, 16 юни 2018 г.

Баба



Олег Сенцов*
Имах баба и не я обичах. Понякога е така. Понякога се случва, че се раждаш като жена, живееш в малко селце, цял  живот работиш, от четирите ти деца оцелява само едно, съпругът ти в крайна сметка отива при друга, а ти оставаш сама. Всъщност, не съвсем сама, а с дете. После детето пораства, заминава да учи, после - в армията, след това се жени и заминава да живее много далеч, вече завинаги. И тогава ти оставаш сама. Не си представям всичко това и никак не ми се иска да си го представям. Синът пристига много рядко, довежда внука или внучката. Но те гостуват за кратко и с нежелание. После ти ставаш на седемдесет, синът пристига за последно, вие продавате тази стара дървена къща и ти се преместваш да живееш при него, много надалеч, в каменна къща. В нея вече живеят, освен сина, неговата жена и внукът с внучката. Те всички не ти се радват. Но никой не те обижда, търпят те - това се нарича "да си гледаш родителите". Стаята е самостоятелна, нова, предметите в нея са стари, докарани от дървената къща. Стаята бързо поема миризмата им и започва да мирише на старост. Пенсията ти носят редовно, никой не ти я взима и даже не я иска, можеш да я похарчиш както ти хрумне. Обикновено ти хрумва да отидеш до магазина, понякога - да дадеш част на жената на сина - парите във всички семейства не стигат и това семейство не е изключение. Останалите - на влог, така е прието. Ти правиш това и семейството, в което живееш, прави това. Така трябва, така е по-сигурно. Всеки втори ден ти носят вестници, можеш да ги прочетеш. Понякога те викат да гледаш телевизия в общата стая. Редовно те викат да се храниш. В събота - баня и "Имате ли нужда да ви изпера нещо?" Вечер можеш да се молиш, на колене в старата нощница. Нощем ползваш трилитров буркан (да ходиш до тоалетната е тъмно и студено). Още можеш да пишеш писма на също такива баби, много далеч, и понякога да получаваш отговори. С годините се изпращат все по-малко и малко писма. Всички тия занимания заемат малка част от времето. През останалото време можеш да седиш в стаята си до прозореца и да гледаш през него. Всичко се вижда - кой идва, кой си отива, кой идва до комшулука от едната страна, кой - от тази, кой върви по улицата, кой преминава. Улицата, вярно, се вижда лошо - по-добре се вижда вратата, но пък прозорецът е голям, с перденца. Понякога можеш да се скриеш зад тях, за да не те видят, че всичките ги наблюдаваш. И така - дванайсет години... Дванайсет години баба живя с мен в една къща. Какво знаех за нея? Нищо. А тя за мен? Още по-малко. Разговаряхме ли с нея? Да. За какво? За нищо. Тя ми додяваше понякога със старческите си разговори, а те ми бяха ненужни и аз се изнизвах от тях или просто се изнизвах. Тя беше не много умна, малко неприятна, доста дебела и стара и аз не я обичах. Обичаше ли ме тя? Не зная. Тогава не мислех за това - бях млад, кльощав, понякога умен и донякъде възпитан, затова не я обиждах, но я търпях. И тайничко ѝ се присмивах. В това семейство всички ѝ се присмиваха и често ѝ се дразнеха, с повод и без. Тя не страдаше особено, но не беше и щастлива. Внучката се омъжи, заживя отделно, не след дълго ѝ се роди дете - правнук. Внучката и мъжът ѝ живееха наблизо и често идваха на гости с количка, в която беше детето. Детето беше още много малко и затова постоянно спеше, но баба все пак изнасяше от стаята си табуретка и бързичко сядаше до количката -  това се наричаше "да си гледаш внуците". После детето порасна и го гледаше вече жената на сина, която, на шега и във връзка с новия ѝ статус, също започнаха да наричат баба. А на старата баба не ѝ доверяваха правнука, въобще малко неща ѝ доверяваха в тази къща - ами ако направи нещо не така и на жената на сина не ѝ хареса. Но баба все пак успяваше да направи нещо и, разбира се, неправилно, и, разбира се, на жената на сина не ѝ харесваше. Всяка вечер се случваше шлифован до нюанси и превърнат на практика в обряд разговор за чиниите:
- Люся, върви, аз ще измия чиниите.
- Сама ще ги измия, няма много за миене.
И така всяка вечер, всеки ден - тихо мълчаливо неприемане и търпение, а не уважение и търпимост. А баба не се обиждаше. Тя бе израснала и бе живяла през целия си живот на село, сричаше, като четеше, беше обикновена, не много умна, малко дебела и стара, плюс това бе започнала да чува лошо. Здравето ѝ беше добро, тя почти никога не боледуваше, макар често да се оплакваше, особено от сърце, но това не безпокоеше никого особено. А после в един тих летен ден нейният син умря и тя седеше на пейка в двора на каменната къща и плачеше, очите ѝ се бяха зачервили, а дланите ѝ постоянно потупваха колената. Вечерта дойдоха хора, всички я жалеха, бяха много. Те жалеха цялото семейство, в това число и баба, и на нея ѝ беше приятно, че ѝ обръщат внимание. Животът продължи. Той не свърши. Животът въобще никога не свършва, даже ако някой си отиде от него. Баба започна да забравя имена и дати, чайника на огъня, пусната вода или газ. Тя не боледуваше по-често, но се чувстваше по-зле, още по-силно остаря и започна да създава все повече проблеми. Внукът вече отдавна живееше в града, правнукът порасна и ходеше на училище, той още по-малко от останалите се интересуваше от делата на баба. Тя живееше сама, по-точно с жената на сина, отдавна беше надхвърлила осемдесетте. Жената на сина също остаря и боледуваше, все по-трудно и неудобно ѝ беше да се грижи за ненужен и нелюбим човек. Така минаха няколко години, последната година - с думите "Тя сега ми е никоя... Не мога да се грижа повече за нея... Там ще ѝ е по-добре... Там работи една позната, там е хубаво..."
Нямаше събрание и гласуване, имаше мълчаливо съгласие. В един от дните баба и нещата ѝ ги опаковаха и ги натовариха на лека кола. Казаха ѝ, че я карат в болница, баба се зарадва (по това време тя вече съвсем зле съобразяваше) и я откараха в старчески дом. Пак там преведоха пенсията ѝ, дадоха документите ѝ ние вече нямахме баба. Живеех в същия град, където беше болницата, имах семейство, деца. Дори и ако си спомнях баба, то рядко, никога не питах за нея и така и не поисках да я видя. Беше ме срам и се чувствах неудобно. Не я обичах, тя беше стара, малко неприятна, дебела и не много умна, стараех се да не мисля за нея и на практика я забравих. Мама отначало я посещаваше от време на време, а после престана - тя също ставаше по-скоро стара, отколкото млада, и по-скоро болна, отколкото здрава.
За баба в нашето семейство повече не говорехме. Минаха някакви години, като че някой ни каза, че е умряла. Кой и на кого беше казал не беше съвсем ясно, но никой не започна да уточнява и животът някак си продължи за всички. После минаха още няколко години и изведнъж се обадиха от болницата за старци и казаха, ето, баба ви умря неотдавна и роднините ѝ дали ще я погребат сами? Роднините отговориха, че да, ще я погребат, макар на тях май им бяха казали, че... е, впрочем не е важно, скоро ще дойдем. Внукът и внучката заминаха да вземат баба си от дома за старци. Като видя санитарките да пият чай с бонбони в сестринската стая, внучката направи скръбно лице и каза името и повода. Внукът отиде да разпознава тялото в моргата. Изкараха я на количка, тя лежеше на една страна, много стара, цялата изкривена и изсъхнала. И внукът не разпозна баба си, позна само дрехите. Но той не каза на никого нищо, а мълчаливо със санитаря премести много лекото тяло в ковчега. Капака заковаха веднага. Катафалка във вид на жълт автобус с черна лента подкара баба обратно към село, към земята, към сина. Внукът придържаше ковчега, да не го тресе. Шофьорът бързаше, бързо зариха могилата, хора нямаше, имаше гъста ноемврийска мъгла.
Имам още една баба. Тя живее много далече, вече е на много години. Виждам я много рядко, поне малко от малко, но я обичам. Макар и старичка и своенравна, тя е весела и добра. Тя е дребничка и суха. Тя вече е много старичка и много болна, много лошо схваща и създава много грижи. Тя живее с дъщеря си, по съвместителство моя леля. Леля също отдавна е вече по-скоро стара, отколкото млада, и по-скоро болна, отколкото здрава. Те постоянно се карат. Това се нарича "да гледаш баба си". С тях живее още дъщерята на дъщерята на дъщерята на баба, или просто казано внучка-правнучка. Това се нарича "да си гледаш внучката". Така и си живеят: стар, много стар и млад.
А своя дядо съм виждал жив само веднъж. Втория си дядо също съм виждал един път, но на снимка, макар че може и да не беше той, не съм сигурен. И още - много е лесно да обичаш онзи, който е далеч, и трудно онзи, който е редом. И още - лесно е да пишеш за това и е трудно да направиш нещо. Сега.

__________________
Превод: РР
* Олег Генадиевич Сенцов e украински кинорежисьор, сценарист и писател. Получава известност през 2012 г. с дебютния си филм "Геймер", участвал в много международни фестивали.
Сборникът "Разкази" (2015) , според думите на писателя Андрей Курков, е "автобиографична проза на щастлив човек". Алексей Курилко определя тези спомени за детството като "поглед към своите детски постъпки пред призмата на морала на възрастния".


34 дни гладна стачка на Олег Сенцов











Олег Генадиевич Сенцов e украински кинорежисьор, сценарист и писател. Получава известност през 2012 г. с дебютния си филм "Геймер", участвал в много международните фестивали.
През пролетта на 2014 г. е задържан от руските правоохранителни органи в Крим по подозрение за терористична дейност. През август 2015 г. е осъден на 20 години.
В делото става дума за три терористични акта:
1. Нощно подпалване на врата на офиса на "Русское единство". Ущърб: изгоряла врата. Участвали: Афанасиев, Чирний.
2. Нощно подпалване на офиса на "Единая Россия". Ущърб: обгорял перваз на прозорец. Участвали: Афанасиев, Чирний, Колченко.
3. (не се е състоял) Взривяване на паметника на Ленин. Планирало се да стане нощем, при отсъствие на хора. Ущърб: няма. Участвал: Чирний.
Олег Сенцов: Не участва в нито един от "терористичните актове". Признат за лидер на терористична организация, която не съществува. Подложен на мъчения (душене, побой). Не се признава за виновен. Доказателствата срещу него са показанията на двама души, единият от които в съдебно заседание се отказва от тях, защото са дадени при мъчения. Насилствено обявен за гражданин на РФ. 20 години строг режим.
Александър Колченко: Охранявал по време на подпалването на перваза, не крие това, но не го счита за тероризъм, не се признава за виновен. Насилствено обявен за гражданин на РФ. 10 години строг режим.
Генадий Афанасиев: Подложен на мъчения с ток и противогаз, след година публично се отказва от дадените по време на мъчения показания против Сенцов. 7 години строг режим, помилван.
Алексей Чирний: Готвел взривяване на паметника на Ленин, без участието на другите фигуранти, за което свидетелстват СРС. Подложен минимум на побои. Насилствено обявен за гражданин на РФ. 7 години строг режим.