четвъртък, 30 август 2012 г.

Животът, който живея

Приятел, обран тази нощ за четвърти път, докато семейството спи. За една година трябва да си прави четвърта лична карта. Полицаите вече го познават и съчувствено се усмихват. Е, и наличните пари също са задигнали, не са били много, но в края на месеца за това семейство са били достатъчно.

Приятелка, след втора онкологична операция и последващата след това 6-месечна химиотерапия, разбира, че според наш закон ако си бил в болнични 360 дни за две години, повече нямаш право на болнични и ако ще светът да се обърне, държавата няма да ти дава пари. Трябвало да си ползва отпуската. Химиотерапията й ще продължи още няколко месеца, но тя трябва да ходи на работа. За 10-те дни след всяка процедура, когато получава силни алергични реакции, повръща и няма сили да се движи, ще трябва да ползва отпуската си, а по-късно – да взема неплатена...

Кварталното магазинче се държи от семейство, в което бащата не е българин. Големият син, който буквално израсна пред очите ми, защото помага в магазина, не се харесал на съученици заради фамилията си (външно си е българче отвсякъде) и 15-ина момчета в кубинки го пребили. Полицията не реагира. Макар че побойниците са разпознати.

Мисля да спра до тук. Не че нямам още истории от последните дни...

Има ли и радостна история? Да - пуснаха ни топлата вода един ден по-рано.

Не знам защо външно все още изглеждаме донякъде нормални.

понеделник, 27 август 2012 г.

мина и замина - олимпиада

Олимпия, 1936 г.
Режисьор: Лени Рифенштал

По време на снимките на "Олимпия"

снимка: http://www.leni-riefenstahl.de

Откровено казано, тръпки ме побиват, като го гледам, а Рифенштал е призната за майстор на документалното кино. Все едно че са проходили стауите на атлетите пред Националния стадион в София (всъщност, дали останаха там или ги разграбиха за скрап?). Веднага ми се приисква да практикувам всички пороци, и никога никакъв спорт да не видя...

сряда, 22 август 2012 г.

Днес сутринта неочаквано

Днес, в мига между нощта и утрото, неочаквано си спомних едно друго утро отпреди ... много години. Учех в университет и живеех в студентско общежитие. Всъщност имаше женски и мъжки блокове, разделени по средата от поле. (На него растяха много макове.) Една сутрин ръководството на женското общежитие тръгва на проверка по стаите за изостанали през нощта представители на мъжкия пол. Не си спомням как тогава се разнасяха новините без мобилни телефони, скайпи и фейсбук, но секунди след посещението на първата проверявана стая от много прозорци започнаха да скачат полуоблечени и все още спящи момчета, а след тях през прозорците летяха обувки, ризи, чорапи, якета. Грабваха ги, и тичайки през полето, нанизваха тениските през главите, кецовете на краката, а чорапите пъхаха в джобовете. Някои се познавали, други тъкмо имали повод да се запознаят. Качили се на няколко коли и заминали да пият кафе на летището. (Кафенетата бяха малко, а работещите в 6 сутринта – само на летището.) И моето момче беше сред тях.
Затворих очи, споменът ми донесе ухание на свежа утрин и изгряващо слънце.

петък, 17 август 2012 г.

Щастие

От два месеца не знам кое ме мъчи повече – жегата или недоспиването. Имам да наваксвам два месеца спане по 3 часа на нощ. Тия дни стана по-хладно сутрин и трудно се събуждам. В 8,26 навличам нещо и отивам да местя колата.

Защото вчера общината ни разчерта квартала – като къде и как имаме право да паркираме. На ъгъла на всяка пресечка – а те са много начесто – очерта някакъв пресечен овал. Явно там не трябва да се паркира. Правилата за паркирането са правени в годините, когато само членовете на ЦК на БКП имаха коли и ги държаха в гаражи. Видимост трябвало да има. Ама че улиците са еднопосочни и че това с видимостта е съвсем различно – подробности! Някои овали са с дължина два метра, други – с 5. Изядоха доста места за паркиране. А те и без това бяха малко. Да де, ама вечерта само тези овали бяха свободни. Хем хората още са по отпуски, и колите им също. Паркирах на един по-дългичък.

В 8,29 – току-що съм се преместила на позволено място – се появява паякът. На първия ъгъл спира и започва да катери една кола. В 8,30 колата е качена и паякът потегля. Добре че не си измих зъбите, ами веднага слязох да местя колата – направо съм щастлива. И съм щастлива, че още е август, защото след първи септември ще трябва да извършвам процедурата по местенето на колата преди 8 ч., а не чак в 8.26. И този нещастник, дето му отвлякоха колата, също е късметлия, защото днес това ще му струва 30 и нещо лв., а след първи септември – 60 и много. И всичкото това - с цената само на няколко баки боя и 150 лв., които ще платя на общината за правото да ми вдига колата всяка сутрин. Ще се стигне до момент, в който нормалните хора ще трябва да продадат позанемарените си апартаменти в центъра, за да могат да платят всичките си задължения към общината – най-високите данъци в града, винетката, наказателния паркинг.

Тогава тези, които трябва, ще изкупят апартаментите – може би всеки ще си купи по няколко, по една къща на 5-6 етажа. Единият от тях ще е гардеробната на съпругата. Ще си сложат бариери на улицата и нито някой ще им пречи да паркират, нито паяци ще минават. Ето тогава всички ще бъдат щастливи.

сряда, 8 август 2012 г.

Добра вечер!

От Павлина научих, че думата „вечер” някога била в мъжки род, но после променила рода си и днес е в женски род. Защо ли така? Дали хората преди нас са поискали на дадат на мъжа Ден една жена Вечер, та да го посреща уморен и да го приласкава? Или това е нелюбимата жена на Ден-я, при която той се прибира, а все мечтае за недостижимата Нощ? Или пък младият Ден пораства, преминава през пика на силата си и после бавно остарява, за да стигне до смъртта си в прегръдката на милосърдната си сестра Вечер, която затваря очите му и го завива в саван. За да го предаде на Смъртта-Нощ.

Както и да е, да знаете, че е правилно да си казваме „Добра вечер!”

понеделник, 6 август 2012 г.

Животът в един ден

Life In A Day is a film capturing for future generations what it was like to be alive on the 24th of July, 2010. Executive produced by Ridley Scott and directed by Kevin Macdonald.