Баба, Олег Сенцов

Олег Сенцов*

Имах баба и не я обичах. Понякога е така. Понякога се случва, че се раждаш като жена, живееш в малко селце, цял  живот работиш, от четирите ти деца оцелява само едно, съпругът ти в крайна сметка отива при друга, а ти оставаш сама. Всъщност, не съвсем сама, а с дете. После детето пораства, заминава да учи, после - в армията, след това се жени и заминава да живее много далеч, вече завинаги. И тогава ти оставаш сама. Не си представям всичко това и никак не ми се иска да си го представям. Синът пристига много рядко, довежда внука или внучката. Но те гостуват за кратко и с нежелание. После ти ставаш на седемдесет, синът пристига за последно, вие продавате тази стара дървена къща и ти се преместваш да живееш при него, много надалеч, в каменна къща. В нея вече живеят, освен сина, неговата жена и внукът с внучката. Те всички не ти се радват. Но никой не те обижда, търпят те - това се нарича "да си гледаш родителите". Стаята е самостоятелна, нова, предметите в нея са стари, докарани от дървената къща. Стаята бързо поема миризмата им и започва да мирише на старост. Пенсията ти носят редовно, никой не ти я взима и даже не я иска, можеш да я похарчиш както ти хрумне. Обикновено ти хрумва да отидеш до магазина, понякога - да дадеш част на жената на сина - парите във всички семейства не стигат и това семейство не е изключение. Останалите - на влог, така е прието. Ти правиш това и семейството, в което живееш, прави това. Така трябва, така е по-сигурно. Всеки втори ден ти носят вестници, можеш да ги прочетеш. Понякога те викат да гледаш телевизия в общата стая. Редовно те викат да се храниш. В събота - баня и "Имате ли нужда да ви изпера нещо?" Вечер можеш да се молиш, на колене в старата нощница. Нощем ползваш трилитров буркан (да ходиш до тоалетната е тъмно и студено). Още можеш да пишеш писма на също такива баби, много далеч, и понякога да получаваш отговори. С годините се изпращат все по-малко и малко писма. Всички тия занимания заемат малка част от времето. През останалото време можеш да седиш в стаята си до прозореца и да гледаш през него. Всичко се вижда - кой идва, кой си отива, кой идва до комшулука от едната страна, кой - от тази, кой върви по улицата, кой преминава. Улицата, вярно, се вижда лошо - по-добре се вижда вратата, но пък прозорецът е голям, с перденца. Понякога можеш да се скриеш зад тях, за да не те видят, че всичките ги наблюдаваш. И така - дванайсет години... Дванайсет години баба живя с мен в една къща. Какво знаех за нея? Нищо. А тя за мен? Още по-малко. Разговаряхме ли с нея? Да. За какво? За нищо. Тя ми додяваше понякога със старческите си разговори, а те ми бяха ненужни и аз се изнизвах от тях или просто се изнизвах. Тя беше не много умна, малко неприятна, доста дебела и стара и аз не я обичах. Обичаше ли ме тя? Не зная. Тогава не мислех за това - бях млад, кльощав, понякога умен и донякъде възпитан, затова не я обиждах, но я търпях. И тайничко ѝ се присмивах. В това семейство всички ѝ се присмиваха и често ѝ се дразнеха, с повод и без. Тя не страдаше особено, но не беше и щастлива. Внучката се омъжи, заживя отделно, не след дълго ѝ се роди дете - правнук. Внучката и мъжът ѝ живееха наблизо и често идваха на гости с количка, в която беше детето. Детето беше още много малко и затова постоянно спеше, но баба все пак изнасяше от стаята си табуретка и бързичко сядаше до количката -  това се наричаше "да си гледаш внуците". После детето порасна и го гледаше вече жената на сина, която, на шега и във връзка с новия ѝ статус, също започнаха да наричат баба. А на старата баба не ѝ доверяваха правнука, въобще малко неща ѝ доверяваха в тази къща - ами ако направи нещо не така и на жената на сина не ѝ хареса. Но баба все пак успяваше да направи нещо и, разбира се, неправилно, и, разбира се, на жената на сина не ѝ харесваше. Всяка вечер се случваше шлифован до нюанси и превърнат на практика в обряд разговор за чиниите:

- Люся, върви, аз ще измия чиниите.

- Сама ще ги измия, няма много за миене.

И така всяка вечер, всеки ден - тихо мълчаливо неприемане и търпение, а не уважение и търпимост. А баба не се обиждаше. Тя бе израснала и бе живяла през целия си живот на село, сричаше, като четеше, беше обикновена, не много умна, малко дебела и стара, плюс това бе започнала да чува лошо. Здравето ѝ беше добро, тя почти никога не боледуваше, макар често да се оплакваше, особено от сърце, но това не безпокоеше никого особено. А после в един тих летен ден нейният син умря и тя седеше на пейка в двора на каменната къща и плачеше, очите ѝ се бяха зачервили, а дланите ѝ постоянно потупваха колената. Вечерта дойдоха хора, всички я жалеха, бяха много. Те жалеха цялото семейство, в това число и баба, и на нея ѝ беше приятно, че ѝ обръщат внимание. Животът продължи. Той не свърши. Животът въобще никога не свършва, даже ако някой си отиде от него. Баба започна да забравя имена и дати, чайника на огъня, пусната вода или газ. Тя не боледуваше по-често, но се чувстваше по-зле, още по-силно остаря и започна да създава все повече проблеми. Внукът вече отдавна живееше в града, правнукът порасна и ходеше на училище, той още по-малко от останалите се интересуваше от делата на баба. Тя живееше сама, по-точно с жената на сина, отдавна беше надхвърлила осемдесетте. Жената на сина също остаря и боледуваше, все по-трудно и неудобно ѝ беше да се грижи за ненужен и нелюбим човек. Така минаха няколко години, последната година - с думите "Тя сега ми е никоя... Не мога да се грижа повече за нея... Там ще ѝ е по-добре... Там работи една позната, там е хубаво..."

Нямаше събрание и гласуване, имаше мълчаливо съгласие. В един от дните баба и нещата ѝ ги опаковаха и ги натовариха на лека кола. Казаха ѝ, че я карат в болница, баба се зарадва (по това време тя вече съвсем зле съобразяваше) и я откараха в старчески дом. Пак там преведоха пенсията ѝ, дадоха документите ѝ ние вече нямахме баба. Живеех в същия град, където беше болницата, имах семейство, деца. Дори и ако си спомнях баба, то рядко, никога не питах за нея и така и не поисках да я видя. Беше ме срам и се чувствах неудобно. Не я обичах, тя беше стара, малко неприятна, дебела и не много умна, стараех се да не мисля за нея и на практика я забравих. Мама отначало я посещаваше от време на време, а после престана - тя също ставаше по-скоро стара, отколкото млада, и по-скоро болна, отколкото здрава.

За баба в нашето семейство повече не говорехме. Минаха някакви години, като че някой ни каза, че е умряла. Кой и на кого беше казал не беше съвсем ясно, но никой не започна да уточнява и животът някак си продължи за всички. После минаха още няколко години и изведнъж се обадиха от болницата за старци и казаха, ето, баба ви умря неотдавна и роднините ѝ дали ще я погребат сами? Роднините отговориха, че да, ще я погребат, макар на тях май им бяха казали, че... е, впрочем не е важно, скоро ще дойдем. Внукът и внучката заминаха да вземат баба си от дома за старци. Като видя санитарките да пият чай с бонбони в сестринската стая, внучката направи скръбно лице и каза името и повода. Внукът отиде да разпознава тялото в моргата. Изкараха я на количка, тя лежеше на една страна, много стара, цялата изкривена и изсъхнала. И внукът не разпозна баба си, позна само дрехите. Но той не каза на никого нищо, а мълчаливо със санитаря премести много лекото тяло в ковчега. Капака заковаха веднага. Катафалка във вид на жълт автобус с черна лента подкара баба обратно към село, към земята, към сина. Внукът придържаше ковчега, да не го тресе. Шофьорът бързаше, бързо зариха могилата, хора нямаше, имаше гъста ноемврийска мъгла.

Имам още една баба. Тя живее много далече, вече е на много години. Виждам я много рядко, поне малко от малко, но я обичам. Макар и старичка и своенравна, тя е весела и добра. Тя е дребничка и суха. Тя вече е много старичка и много болна, много лошо схваща и създава много грижи. Тя живее с дъщеря си, по съвместителство моя леля. Леля също отдавна е вече по-скоро стара, отколкото млада, и по-скоро болна, отколкото здрава. Те постоянно се карат. Това се нарича "да гледаш баба си". С тях живее още дъщерята на дъщерята на дъщерята на баба, или просто казано внучка-правнучка. Това се нарича "да си гледаш внучката". Така и си живеят: стар, много стар и млад.

А своя дядо съм виждал жив само веднъж. Втория си дядо също съм виждал един път, но на снимка, макар че може и да не беше той, не съм сигурен. И още - много е лесно да обичаш онзи, който е далеч, и трудно онзи, който е редом. И още - лесно е да пишеш за това и е трудно да направиш нещо. Сега.

__________________

Превод: РР

* Олег Генадиевич Сенцов e украински кинорежисьор, сценарист и писател. Получава известност през 2012 г. с дебютния си филм "Геймер", участвал в много международни фестивали.

Сборникът "Разкази" (2015) , според думите на писателя Андрей Курков, е "автобиографична проза на щастлив човек". Алексей Курилко определя тези спомени за детството като "поглед към своите детски постъпки пред призмата на морала на възрастния".