понеделник, 8 март 2010 г.

Осмомартенски мисловен бъркоч



Днес всеки втори пост в българските блогове е честитка за 8-ми март. В първите години след демократичните помени някак си беше неудобно да празнуваш „Световния ден на жената”. Твърде жив беше все още споменът за това, в което се беше превърнал празникът по време на соца – в празник на колежката. Шегувахме се, че всички жени си слагат големите цици и тупираните коси и тръгват да празнуват. Имаше служебни (често задължителни) банкети, на които не бяха канени половинките, със задължителната мешана скара с вкус на подметка, карамфилче за колежките и ред други простотии.
Днес, гледам, българинът, изтерзан от нерадостното си битие, само търси повод да празнува. И е прегърнал 8-ми март като чуден празник – на майката, на любимата. И все по-странно изглеждат хората като мен, които се, как да се изразя, гнусят от тези обществени, също като едно време задължителни всенародни чествания. Всеки вестник, всяко тв предаване и шоооо се чувства длъжно да говори за жената, семейството, кърмата... Лошо няма, ама защо точно днес?
Жените днес се разкъсват между две алтернативи: кариеристка и майка. Любима тема е от какво лишава семейството и децата си жената, когато се развива в кариерата, засега не съм чула разгорещени дебати относно това в какво се превръща жената домакиня.
В изследване сред гражданите на 23 държави се оказва, че 25% от участниците смятат, че жените трябва да си стоят в кухнята, до печката. Този резултат възприемам като добър и напредничав, като имам предвид страни като Индия, Пакистан, Турция, арабските и други мюсюлмански страни.
В един от разказите на гениалния Бохумил Храбал (по-познат от екранизацията на Йиржи Менцел „Постригването”, Postriziny, 1981), героят – момче на десетина години, чиято майка е артистична, занимава се с любителски театър, шие костюми и декори за представленията и т.н., мечтае майка му да е дебела, да стои цял ден до печката и да му прави палачинки. За да прилича на майките на останалите деца.
Социализмът разката фамилията на жените в България, защото ги „еманципира” – равенство в труда, неравенство в заплатите и кариерата, орден „Майка – героиня” и безплатен обиколен жп билет веднъж годишно и твърдо разделение на домашния труд на женски и мъжки.

Днес за много жени е невъзможно да си представят, че няма да работят и че няма да са независими. Но явлението „домакиня” и „държанка” напъпи и разцъфна с развитието на мутро-барока и разни дами – млади или младеещи – ходят по фитнеси, пазаруват в Милано дрешки и не могат да си представят, че някой може да ги накара да умеят нещо. По-амбициозните в началото на прехода беше модно да имат я бутик, я фризьорски салон, днес завършват тримесечни курсове по история на изкуството в Ню Йорк и имат галерии.
А как се справят в България жените, които са „глава на семейство”? Засега те са извън полезрението на институциите, гражданите, пресата.
Аз изпитвам ужас, като гледам така любимите турски сериали, в които някакви жени завършват висше образование, работят и в момента, в който се омъжат, стават домакини и бавно се побъркват от интриги, слухове и сплетни у дома и в квартала, защото само това осмисля живота им. И децата, де. Съвременните арабски жени, които ходят облечени с палатки, дори и най-богатите, имат едно забавление и това е мотаенето по сука и пазаруването. И задължението да раждат множество деца.
Къде е балансът? Какъв е моделът, който препоръчваме на децата си? Един дявол знае, навсякъде е такъв бъркоч, че май те не се интересуват от възможности и избор, а направо се насочват по пътя на най-малкото съпротивление, към силикона и аратамента като подарък за завършване на гимназия и мечтата за солвентен мускуляга.

Няма коментари:

Публикуване на коментар